milenamileva.com

Вървя през парка в здрача по следите на мелодията. Заради нея прескочих перваза и излязох от вкъщи посред нощ. Зеленината на ниските храсти е приела цвета на нощта. Тук-там виждам по някоя светулка. Минавам покрай статуята на куче, застанала на задни крака с наострени уши, в светложълт камък и реалистични размери. Първият път, когато видях статуята в далечината, се стреснах – някак не я бях забелязвала досега. После се приближих и го погалих. И днес искам да направя това. Но още преди да съм пристъпила, кучето изведнъж се изправя на четири крака и тръгва бавно към мен. И така разбирам, че сънувам. Кучето застава пред мен, след това протяга глава да го погаля. Слагам ръка на главата му. То е топло, макар и от камък. В този момент усещам и нещо, което се докосва до краката ми. Поглеждам надолу – черната котка, която понякога идва на прозореца ми – оставям ѝ котешки пастет и вода. Но никога не ми позволява да я доближа, камо ли погаля. Сега прави осморки около краката ми. Забелязвам също, че съм облечена в къса, бухнала рокля, а краката ми са боси. И не са съвсем моите крака, някак по-изящни са и нямат белези. За момент се стряскам, после правя крачка напред. Тревата е кадифе под краката ми. Започвам да тичам, а кучето и котката препускат до мен. С увеличаването на скоростта се чувствам толкова лека, сякаш съм от светлина. И когато поглеждам тялото си, виждам, че то е полупрозрачно и е с цвета на забулена луна. Смея се на глас и тичам през парка, а животните едвам успяват да ме догонят. Накрая забавям крачка, когато стигам до една поляна. Оттук идва музиката, сладка като копнеж, предаден в ноти. Изобщо не мога да танцувам и в най-добрата си форма, но сега се впускам по поляната в сложни балетни стъпки и всичко ми се получава перфектно. Опитвам пирует и се издигам на метри над земята. Кучето и котката са седнали и ме наблюдават. Танцувам, правя дълги скокове над тревата, на моменти едвам докосвам земята с пръстите на краката си и съм толкова щастлива и лека. А казваха, че може и да не проходя. Ще ходя и ще танцувам. Ще видят те.

Изведнъж виждам човек, седнал в тревата малко по далеч, с гръб към мен. Забавям танца и постепенно спирам, после се приближавам на пръсти. Изглежда като мъж в тъмни дрехи, наведен над тетрадка, в която пише усърдно. Сякаш изобщо не чува музиката, нито обръща внимание на шеметния ми танц. Приближавам се още малко и се навеждам над рамото му, за да видя какво пише. Изобщо не се стеснявам. Все пак е нощ, аз водя куче и котка и съм лунна балерина. Защо да се спирам? Изглежда пише стихове. Ниже ги ред след ред. Буквите са прекалено дребни и не мога да ги разчета. Той бавно надига глава, след това спира да пише и се обръща. Усмихва ми се и казва:

– Здравей. Най-сетне дойде. Чакам те от много нощи.

Това не ме изненадва. Изглежда ми съвсем нормално някой поет да седи на поляна в пустия парк и да чака свръхестествени същества да го посетят, докато пише стихове на лунна светлина. А този даже има късмет да ни дочака!

Подавам му ръка и той се изправя малко сковано, сякаш се е схванал от дългото седене прегърбен над тетрадката. Покланя ми се леко, след това ме грабва в ръцете си и започва да танцува с мен. Сега се движим в мелодичен валс, и все така от време навреме сякаш се носим над тревата. Понякога ръката му ме обхваща през кръста и аз се навеждам смело назад, толкова назад, че косата ми гали тревата. Смея се с глас и той се смее. Докато танцуваме, говорим, сякаш се познаваме от години. Той ми разказва за поемата, която пише в момента, за очакване и горчиво сладка тъга. Докато говори, в главата ми се ражда образ след образ, поемата му е красива, простичка и въздействаща. Аз му разказвам за глупавия инцидент, за дългите дни на физиотерапия и бавни движения и как на моменти не съм вярвала, че мога да се справя и да проходя отново. Кучето и котката ни обикалят, понякога се гонят, понякога се търкалят в закачлива борба. Цари атмосфера на веселие и еуфория. Това е най-вълшебната нощ в живота ми. Накрая бавно спираме. Този път аз му се покланям, той се усмихва и присяда отново на тревата, с тетрадка в ръка, а аз си тръгвам обратно, с подтичване и политане над тревите. Някак вярвам, че ще има още много такива нощи, че тази е едва началото и затова се разделяме без тъга, дори не му казвам „сбогом“. Премятам се през перваза на прозореца, скачам в леглото и заспивам с усмивка.

Когато се събуждам, в главата ми още звучи настойчивият валс. Измъквам се бавно от леглото. Ходенето още е усилие, затова не бързам. Отварям прозореца и лятото нахлува в стаята. Паркът е пълен със слънце, хора и птичи звуци. Смъквам потната пижама и след бърз разхлаждащ душ навличам лека лятна рокля. Избирам дълга, за да не се виждат белезите по краката ми. Обувам ортопедичните чехли и вземам бастуна. Тръгвам бавно по пътеката, която води от блока ми към парка. Минавам покрай статуята на кучето, което си седи все така неподвижно на задните си крака. Черната котка я няма никаква. Тя рядко се появява през деня. Искам да отида там, където танцувах снощи. Не си спомням такава поляна в парка. А и паркът от съня ми изглеждаше по-различно от този пред мен, сякаш друга негова версия. Но упорствам, бавно се придвижвам по пътеката, после покрай храстите… И стигам до телената ограда, която дели облагородената част на парка от една запусната и изоставена част, която май беше предмет на спор между предишни собственици и общината. В резултат там влизането е забранено, защото е обрасло, никой не пръска против кърлежи и комари и вероятно е пълно с отломъци от стари беседки и пейки и кой знае какво друго. Но днес съм решена да вляза. Намирам една пролука, където оградата е полегнала на земята и внимателно прескачам. Роклята ми се закача за телта и за храстите. Не ме интересува. Изведнъж нещо меко се докосва до краката ми. Черната котка! Отърква се в краката ми и после тръгва напред с навирена опашка, сякаш ме води. Следвам я между дърветата, вече не виждам пътека, но котката ми дава увереност, че съм на прав път. И ето, стигаме до нещо като поляна. Много по-мъничка и обраснала, отколкото в съня ми. А в центъра ѝ има три борчета. Котката ме води към тях и едва когато се приближавам съвсем, виждам статуя на мъж, седнал на тревата с прегънат крак. Върху крака му има тетрадка, в която сякаш пише. Статуята е от някакъв тъмен камък, позеленял на места. Не мога да си поема дъх. Ето го моят поет от снощи, застинал завинаги в тази поза. Приближавам се и докосвам статуята, но тя не помръдва. Сядам срещу нея. Започвам да плача, защото това е абсурдно. Не можеш да откриеш любовта насън и после той да е от нежива материя. Слагам ръка на рамото на поета, сякаш се опитвам да го разтърся. После започвам гневно да го блъскам с бастуна. Накрая спирам, преди да счупя бастуна си, още имам нужда от него. Сред като минава време, се успокоявам малко. В този миг един слънчев лъч между дърветата докосва главата на статуята и пробягва по лицето му. За момент ми се струва, че статуята се усмихва, което ме хвърля в нов порив от плач. Започвам да търкам с ръка основата, търся някакъв надпис, име… но няма нищо.

Накрая правя най-логичното нещо, което ми хрумва – снимам статуята и поствам снимката с въпрос „Някой да знае нещо за тази статуя?“ в една онлайн група за градски потайности. Добавям и местоположението. После се прибирам бавно през парка.

Трябва ми малко време да се успокоя. След няколко часа проверявам за отговор под поста ми. И, о, изненада. Има десетки коментари, повечето в духа на „как такова красиво нещо стои забравено“, но попадам и на един професор, който обяснява, че това е статуя от същия скулптор, на който са повечето малки статуи в района, включително и кучето (!). А скулптурата на седналия на тревата поет е в памет на брат му, който обичал да прекарва нощите си в парка и да пише стихове. Веднага му пращам съобщение с молба да ми разкаже повече. Професорът е възрастен, хоби му е да изследва града и неговите позабравени културни герои, даже пише книга на темата и с удоволствие ми разказва. Споделя всичко, което е намерил от стари книги и информация от общината – как тази част от парка всъщност е била частна собственост, принадлежала е на семейството на скулптора и той е подредил най-любимите си статуи именно там – кучето, брат си, имало и статуя на жена балерина, но след придобиването от общината на част от имота, балерината по-късно била преместена в друг парк, а тази с поета явно била забравена в последващите години и заграждането на имота, смятало се, че е изчезнала. Вероятно борчетата са пораснали и са я закрили. Професорът ми пише също, че вече е подал сигнал до общината, тъй като това наистина е важен културен паметник. Моля го да ми разкаже каквото знае и за самия поет. Професорът ми разказва, че според спомените на скулптора поетът е би отнесен и мечтателен млад човек, и често прекарвал нощта в парка да пише стихове, седнал на мократа трева. Накрая се разболял от пневмония и починал много млад. Това се случило преди почти 100 години. Уау. Записвам си старателно името на поета – но не намирам нищо в мрежата за него. По съвета на професора решавам да потърся в централната библиотека. Поне имам план за следващия ден и причина да се кача на градски транспорт, което упорито избягвах от инцидента насам. Същата нощ спя непробудно.

Ходя все по-уверено и почти съм преодоляла страха си. Успявам да се кача на автобуса и да сляза без произшествия. Сърцето ми бие малко по-бързо, но се справям, даже бастунът вече е по-скоро за успокоение, отколкото необходимост. Усилието да се придвижвам потиска останалото – иначе ми се завива свят, само като се замисля.

В библиотеката подавам листчето с името на поета на служителката. Никога не съм идвала тук и въобще не знам откъде да започна, ако трябва да търся сама. Минава доста време, накрая служителката се връща с едно много тънко и крехко на вид книжле. Казва ми, че не мога да го изнеса, но мога да чета и да си снимам неща от него, ако искам. Сядам на една от масите за четене и едвам се сдържам да не плача, докато чета. Помня тези стихове. Простички, леки, красиви. Това е единствената му стихосбирка, събрана от брат му скулптора, от тетрадката, която винаги носел със себе си в парка.

Снимам всяка страница с телефона си, не са много. Докато си тръгна, имам чувството, че ги знам наизуст. Тъжна съм, но и някак окрилена. На връщане почти не се напрягам от ходенето и навигирането на стъпала, автобуси и спирки.

Общината най-сетне се захваща да разчисти заградената част – сигналът на професора е дал резултат и има голям интерес към статуята. Тази част от парка скоро е напълно проходима. Не са махнали борчетата, но поляната е разчистена, тревата окосена, има няколко лехи с цветя. Не съм единствената, която се интересува от стиховете му – скоро стихосбирката му е преиздадена и името му е известно. Пише го и на табела до статуята, заедно с цитат от негов стих.

Почти всеки ден се разхождам до статуята. Понякога оставям цветя. Не сънувам отново срещата ни. Но я помня ясно. Една нощ в края на лятото, напълно будна, прескачам перваза и отивам там през нощта. Минавам покрай кучето, но то не помръдва. И котката я няма никаква. Нося бастуна, но повече за самозащита, отколкото за да се подпирам. Стигам до статуята. Лунен лъч гали фигурата. Той не помръдва, все така зает да пише стихове. Но аз танцувам тихичко около него. Свалям обувките си и се пускам по тревата. Правя колебливи пируети, докато се отпускам и се смея. Не съм лека и не летя, но и това е достатъчно.

Вече съм приела, че няма как да го съживя и че няма да се срещнем отново, дори и насън. Никога няма да разбера дали е чакал мен, още неродена, на тази поляна, върху мократа трева. Или в нощта съм уловила блуждаещ сигнал от стар копнеж по несподелена любов? Може би призракът на стиховете му е бродел по тези места и се е превърнал в мелодията, която ме събуди и привика навън онази нощ. На мен ми даде сили да преодолея страха си да изляза навън, да ходя и танцувам отново. А аз дадох на стиховете му нов живот.