milenamileva.com

Drawing: Bayan Donchev

– Лекарите казаха, че процедурата е успешна, но е решаващо следващите часове дали ще се събуди, или не – каза момчето, докато подреждаше вазата с фрезии на болничното шкафче. Отвори прозореца на ножица и звуците на пролетта нахлуха през прозореца.
– Ще ѝ пусна малко музика, от оня плейлист, дето въртяхме в колата – каза момичето и остави телефона до вазата. – Може би спомените ще помогнат.
Двамата застанаха за момент до леглото, на което лежеше възрастна жена, после излязоха тихо от стаята.
***
Вървя бавно. Краката ми тежат, но с всяка крачка ми става по-лесно да ходя. Оглеждам се. Залез. Тясна уличка в стар град. Сградите са в тъмна охра и залезът ги докосва с пурпурни целувки за лека нощ. Малко площадче с фонтан и няколко пейки, отрупано с пролетен цвят дърво, посадено в средата, което по пладне вероятно хвърля сянка точно над пейките. Сега там са седнали няколко младежи. Красиво момиче с размъкната тениска е прегърнала коляното на единия крак, качен върху пейката и се смее силно и звънливо на шегата на някой в компанията. Лекотата в смеха ѝ е заразителна. Продължавам напред. След мен се носи смехът на момичето и се преплита с далечна мелодия – уличен музикант свири някъде. Красива песен, която звучи леко познато, но не мога да я отгатна съвсем. Достигащите тонове обагрят въздуха около мен в теменуженолилаво, розово и синьо и сякаш ухаят. Искам да се приближа до музиката, но тя заглъхва и вятърът отнася аромата ѝ.
Спирам пред един продавач с количка за сладолед, бъркам в джоба и вадя някакви монети, колкото за една топка ванилов сладолед и малко за бакшиш. Изглежда ми познат, чудя се дали да не го заговоря, но той изглежда потънал в собствени мисли, затова вземам чашката и продължавам. Вятърът ме гали и вкусът на сладоледа е освежаващ. Косата ми пречи и се опитва да залепне за сладоледа. Замятам я на една страна. Продължавам да крача все по-енергично, изпълва ме странна радост и очакване.
Минавам покрай пейка, на която има подредени всякакви вещи – стари бижута, няколко книги, чаши и чинии от стари сервизи. Възрастна жена продава вещите си – спирам и си избирам голяма червена гривна с изящен мотив от преплетени линии. Вадя пак монети и жената ги приема с благодарност, без да се пазари. Слагам гривната и продължавам. Разминавам се с хора. Двойки, хванати за ръка, семейства, групи от деца. Изглежда като вечер през уикенда, когато всички се наслаждават на последните часове от свободното време. Топло е и подухващият ветрец е приятна милувка върху лицето.
Минавам покрай стара малка църква. Красива е, придава на площадчето пред нея чар и усещане за безвремие. От двете ѝ страни има плачещи върби, които са избухнали в пролетно зелено и нежно полюшват клони, а пред нея се разстила градина, пълна с ярки цветя. Хората наоколо стават повече, чуват се глъч и смях.
Изведнъж забелязвам, че над главата ми се чува постоянно цвърчене. Вдигам глава – над нас непрекъснато прелитат лястовици, заети с техен си разговор, толкова са много и никой не им обръща внимание. Там горе сякаш има втори, лястовичи град и те също са излезли на вечерна разходка. Техният полет и разговор са някак по-истерични и нетърпеливи, може би цял ден са чакали вечерта, за да започнат да хвъркат наоколо – всъщност съвсем като хората.
Изведнъж ми се иска да стана лястовица и да смеся с тяхната глъч, да погледна града отгоре, кацнала на някой покрив… Винаги съм харесвала тези изящни птици, които прелитат огромни разстояния, чак до Африка. Никога не съм била в Африка. На толкова много места не съм била още.
Спомням си как като малка веднъж се облякох като лястовица за някакво парти с костюми, подбрах си бяла риза и черна пелерина, вързах си косата на две опашки, изрязах с ножица черна хартия за опашка…. а всички мислеха, че съм пингвин. Не знам откъде изскача този спомен, но се разсмивам на глас.
Стигам до подлез. До входа висок рус музикант свири на китара. Това е песента, която ме мамеше напред и после някак изчезна. Знам я! И е толкова специфична, никога не съм чувала някой да я свири на улицата. Бъркам колебливо в джоба и отново намирам монети. Приближавам се и ги пускам в калъфа от китарата пред краката му, докато се усмихвам замаяно. Искам да стоя и да слушам, но ме обзема някакъв свян и затова слизам бързо по стълбите, а зад гърба ми чувам: „Don’t walk away, don’t walk…away!“ . Думите ме заковават и за малко да се кача обратно, но в този момент се спомням, че всъщност това е текстът на песента, паснал точно на момента… Усмихвам се още повече и продължавам. Излизам от другата страна на подлеза и продължавам. Нещо ме тегли напред.
Залезът е преминал и по потъмняващото небето са останали само ленти от лилави шарки. Скоро ще е нощ. Минавам покрай старинни сгради, красиви, но някак запуснати. Повечето не изглеждат обитаеми. И почти няма хора наоколо. Чувам само лястовиците, още по-шумни. Сякаш летят по-ниско – струва ми се, че усещам пърхането на крилете им във въздуха. По-студено е и вече не се чувствам толкова спокойна. Краката ми започват да натежават отново. Изведнъж ме обзема силно желание да намеря някое място, където да прекарам нощта. Недалеч пред мен на една изящна старинна сграда в бяло и зелено виждам светещ надпис „Хотел Лястовиците“. Запътвам се уверено към него. Когато се приближавам, обелената мазилка по стените и ръждясалата рамка на вратата ме стряскат леко. Поглеждам нагоре под надписа и виждам редица от лястовичи гнезда. Улицата напред изглежда все по-тъмна и желанието да намеря подслон е все по-силно. Натискам колебливо дръжката. Вратата води към позападналото фоайе на хотел, осветено със жълта светлина. На рецепцията няма никой, но се вижда табела с надпис в старинен курсив „Добре дошли, Вашата първа нощувка е безплатна – изберете ключ и заповядайте!“ Каква странна промоция – ами ако нямам намерение да се върна? Зад рецепцията има дъска с дълги ключове – всичките са там, няма празен пирон. Значи аз съм единствения гост засега? Може би е още рано, но наистина е необичайно. Избирам си ключ от най-горната редица, номер 404. Едва след като съм го взела, осъзнавам, че най-горната редица са най-високите етажи и се опитвам да го върна, но той е някак залепнал в ръката ми. Окей, да кажем, че и стаята ме е избрала. Не виждам асансьор и тръгвам по стълбите нагоре. Стълбата се вие като спирала. На всеки завой светлината угасва и светва отново. За част от секундата всичко е напълно тъмно и тогава долавям отново цвърченето на лястовиците. Това ме успокоява. Отминавам коридори към първи, втори етаж… започвам да се задъхвам и нямам търпение да стигна. Накрая стигам до четвъртия етаж. Там има само четири врати – една от тях е моята стая. Слагам ключа в ключалката, някак очаквам да заяде – но той се превърта леко и вратата се отваря без скърцане. В центъра на стаята има легло, до него малък шкаф с три чекмеджета и ваза с фрезии, а срещу него стол. Нищо друго. Харесва ми. Прозорецът е малък и като надниквам, осъзнавам, че съм на върха на сградата. Отварям го с усилие и гласовете на лястовиците стават все по-силни. Вероятно съм много близо до гнездата вече. Присядам на широкия перваз. Не ме е страх от височината. Навън е тъмно и по далечните улици долу вече не виждам хора. Облягам се на перваза. Не знам колко време минава така. Тъмнината се сгъстява.
Обзема ме странно усещане. Сякаш съм на две места едновременно. Усещам тялото си тежко отпуснато в легло, със системи, включени в абокати на ръцете ми. В същото време седя на перваза и виждам как от ръцете ми поникват пера… Нещо като нетърпелив гъдел се разнася по цялото ми тяло – искам да летя. Тук съм на най-подходящото място. Само да поникнат всички пера.
„Don’t walk away…“ Изведнъж отново долавям песента, слабо, но сякаш още ме зове да се върна. После мелодията се засилва. Стряскам се като след шамар. Какво правя тук, в това зловещо място? Готова да полетя, тоест да се размажа, четири високи етажа по-долу. Аз не съм птица. Поглеждам ръцете си – по тях няма пера. Не искам да умра. Не съм готова да умра. Скачам на земята и се втурвам обратно назад, слизам по витата стълба с потрепващо осветление, която сякаш няма край. Накрая стигам до фоайето, после през вратата. Излизам почти тичешком, но вместо обратно на тъмната улица, се озовавам в болнична стая. И там на леглото, съм аз – едвам се разпознавам. С разпиляна по възглавницата бяла коса, намачкано и старо лице. Присядам до това разскърцано тяло, което отдавна не харесвам, но е единственото, което имам. Исках да полетя и сигурно някой ден ще го направя, но не днес. Време е да се върна.
***
Отварям очи и гледам в тавана. Размърдвам ръце, не са крила, но се движат. Краката също. Като изляза от болницата, ще отида на разходка, ще си купя сладолед и може би гривна.