milenamileva.com

Асен гледаше камъчетата в буркана, които просветваха на късните слънчеви лъчи през прозореца. Изи му ги донесе като сувенир и му каза да ги държи във вода, за да показват истинските си цветове. Обичаше да му подарява странни сувенири – не предмети, купени от сергии и магазини, а миди, камъни, хербарии от цветя, парченце от керемида, веднъж дори му подари изсъхнал скорпион. Не помнеше какво бе направил с останалите, но шепата бели блестящи камъни с едно розово за разкош в малко бурканче от гръцки мед стояха на бюрото му.

Работата не вървеше. Вече му бе все по-трудно да се съсредоточава, годините си казваха думата и напоследък поемаше все по-малко ангажименти. Нямаше нужда от парите, по-скоро все още искаше да прави нещо необходимо на някого и да споделя знанията си, затова консултираше и помагаше в разни проекти на по-млади колеги. Но действията, които някога му бяха интересни, му се струваха отегчителни и лишени от смисъл. Мислите му летяха из стаята и накрая кацнаха върху бурканчето. Бе претърпяло много местения и години в различни шкафове, понякога забравено напълно. Напоследък често го слагаше някъде пред очите си и си спомняше онова далечно лято.

***

– Наистина вълшебно място. Изолирано, спокойно и страшно красиво – разказваше Изи за плановете за ваканция с приятеля си.- Малък остров, до който се стига само с лодка. Има къща с всичко необходимо, трябва да вземем продукти за цяла седмица. Казват, че може да не видим друг човек през цялото време.

Тя му показа от телефона си снимка на сенчеста градина с диви цветя около малка бяла вила със сини прозорци, а после друга снимка на златен извит плаж, който, според описанието, бе само на крачки от градината.

– Дано е романтично и сближаващо  – пожела ѝ той, макар че вътрешно се надяваше на точно обратното.

– Надявам се той най-сетне да има вдъхновение да рисува, а аз да пиша. И да събера нови материали за моите красоти. Ооо, и да се разхладя – тя си размаха малък омърлян тефтер вместо ветрило. –Искам да напълня това с нови стихове и идеи.

Изи непрекъснато пишеше или твореше нещо. Изработваше разни „красоти“, както ги наричаше, от всякакви подръчни материали – камъни, пера, сухи цветя и много лепило. Някои изглеждаха неземно, други напомняха на творения на начинаещия във вуду занаята, но тя не се приемаше твърде сериозно и избягваше да се нарича творец или поет – за разлика от надутия ѝ самовглъбен приятел, който имаше няколко изложби зад гърба си и никакво чувство за хумор или самоирония. Изи подаряваше изделията си на приятели и познати или понякога ги оставяше някъде – на някоя пейка в парка, на ограда, на външната маса на някое кафе – ей така, като случайни подаръци. Така се запознаха – той видя две-три от странните изработки, оставени тук-там из квартала, където често се разхождаше около споделения офис. Чудеше кой и защо ги оставя, когато я видя в действие как внимателно поставя пирамида от залепени камъчета със сухо цвете отгоре. Дребна, с рошава опашка и облечена в черна тениска и дънкови панталонки. Изглеждаше като най-обикновено момиче, но когато се обърна да отговори на въпроса му какво е това и защо го оставя там, бе закован от големите ѝ тъмни очи с жив и буден поглед. Тогава говориха дълго и след това започнаха да се виждат от време на време. Първо се засичаха случайно, после започнаха да си говорят все повече и повече и накрая започнаха да обикалят заедно града по изложби, клубни концерти и стари филми. Имаха много споделени интереси и приятелството им се разви естествено. Бе влюбен от самото начало, но границите на отношенията им бяха ясно очертани от първия разговор – тя имаше сериозен приятел, той също беше във връзка от няколко години, която може би щеше да завърши с брак… но след като срещна Изи, вече не бе сигурен. Изведнъж разговорите с Леда изглеждаха сухи и скучни, ежедневието им лишено от романтика и той започна да вижда пукнатините между тях, които преди бе пренебрегвал. Бяха минали около две години, откакто се познаваха. Изи се готвеше за ваканция на усамотения остров с надеждата да съживи все по-унилата връзка с приятеля си, който бе изпаднал в „творческа депресия“.

– Чудя се има ли смисъл да ходим – изведнъж каза Изи. – Ти как мислиш?

– Това само ти можеш да го решиш – отвърна Асен предпазливо.

Всъщност Леда се бе изнесла преди няколко дни, след като и двамата си признаха, че отдавна са заедно по навик, а не любов. Но Асен още не бе споделил това с Изи. Моментът му се струваше неподходящ, макар че много се изкушаваше да ѝ каже „Остани, ще отидем двамата на който остров ти хареса“. Реши да я изчака да се върне и тогава да говори откровено. Надяваше тя да стигне сама до решението, че връзката ѝ умира и да изслуша признанието му, без да ѝ се налага да избира.

***

Само че Изи никога не се завърна от тази ваканция. Мълния удари острова и всичко изгоря до основи. Имаше страшна буря през същата седмица с високи вълни и накрая от красивото място останаха само няколко жалки скали. Макар че не откриха тела, тя и приятелят ѝ бяха сред потвърдените жертви на бурята, тъй като на това островче имаше само една малка вила и те бяха единствените гости. Той често си спомняше разговора, докато гледаше бурканчето, един от вълшебните ѝ талисмани, подарен от нея преди да замине с обещанието, че като се върне, ще му направи по-красив. Това бе единственото, което пазеше от Изи след всички тези години. Неведнъж си задаваше въпроса дали ако ѝ беше отговорил различно тогава, тя щеше да остане. Понякога му се струваше че да, със сигурност, друг път – че нищо нямаше да се промени. Нямаше кой да му даде ясен и категоричен отговор.

След като преживя шока и тъгата, се постара да забрави Изи. Болката, примесена с вина, бе прекалено силна, за да се връща към нея отново и отново. Известно време живееше като в мъгла, но постепенно животът надделя. Започна да среща други жени, но с никоя не изпита магията на разговора както с Изи. Не можеше да се влюби отново с такъв копнеж. Може би защото Изи остана завинаги млада и недостижима в спомените му. Минаваха години и макар и да не мислеше съзнателно за Изи, сякаш сянката ѝ винаги беше някъде около него. Накрая заживя с една жена. Имаха деца, децата пораснаха и заживяха свой живот, а после жената го напусна и замина с друг мъж на ново приключение. Сега беше сам и отдавна беше престанал да търси връзки. Занимаваше се с работата, не беше самотен, но все по-често му бе трудно да намери смисъл в дните си. И в залеза на живота си с неочаквана яснота си спомняше тази незапочнала връзка, тази полуотворена врата. Понякога се отплесваше в мечти. Как му се искаше да намери път обратно през годините и да не ѝ позволи да замине, да я отведе на някое нормално място, далеч от мълнии и бурни вълни, на някой съвсем нормален, безопасен курорт, където щеше да ѝ каже как иска да бъде с нея…

***

Лежеше в леглото и не можеше да се ориентира кое време на нощта е. Чу звън и осъзна, че именно това го е събудило. Потупа смарт гривната си с пръст, за да отговори.

– Хей, събудих ли те – някъде отдалече го попита женски глас.

Той ахна и се разсъни моментално.

– Изи?

– Да, извинявай, че толкова късно, не мога да спя. Едвам хванах някаква чертичка, тук почти няма сигнал. Много самотна е тази ваканция. Искаш ли да дойдеш да ме развеселиш малко?

– Изи! Къде си? – попита той объркан. Усещането за време и място беше много разглобено.

– Как къде, на острова съм. Тук сме вече три дни, но цялата идея с романтиката и сближаването хич не върви. Почти не си говорим. Аз прекарвам повечето време на плажа, той се оплаква от горещината и слънцето и идва само за малко. Стои си в къщата или в градината и уж рисува, не знам, така и не ми показва нищо. Не иска да правим секс, да не му избяга вдъхновението….- Изи въздъхна и телефонната връзка изпука.  – Та пълен провал. Не виждам смисъл вече. Но хубавото е, че написах много поеми, нямам търпение да ти ги прочета и имам цяла камара от миди и камъни. Ще е страхотно да дойдеш, липсваш ми – последните ѝ думи бяха накъсани от статичен шум и заглъхваха.

– Изи, много искам да те видя, но как да дойда…– каза той, все още объркан, сънен и раздвоен между копнежа по познатия глас и усещането за невъзможност. – Ало?…

Но му отговори само тишината – връзката бе прекъснала. Опита се да я набере обратно, но чу съобщение, че няма такъв номер.

Дори не помни как успя да заспи отново, имаше усещането, че е пропаднал в някаква дупка между реалността и фантазията.

***

На сутринта заключи, че е сънувал. Погледна телефона си – нямаше запис за получени повиквания през нощта, още по-малко от номер, който не съществува от 50 години поне…

Излезе на обичайната разходка из близкия парк и отново се почувства благодарен, че все още ползва краката си, а не изкуствени крайници. Все повече технологии служеха на хората, но не бяха открили как да спрат остаряването на мозъка. За какво са ти нови ръце и крака, когато не знаеш какво да правиш с тях, помисли си Асен горчиво.

Докато повтаряше обичайния си маршрут с кафе в ръка, той продължаваше да мисли за среднощното обаждане. Странен сън. Не можеше да бъде друго, освен сън. Или? Изведнъж го проряза спомен като бяла светкавица в мозъка му и той почти се строполи на близката пейка, за да го осмисли. Не беше сън. Това наистина се бе случило, само че не снощи, а преди 50 години. Тя го бе събудила с обаждане нощ или две преди бурята, поговориха малко, връзката се разпадна и той повече не можа да се свърже с нея. На другия ден, с малко мъгляв спомен за разговора, проведен докато още беше сънен, кратко се зачуди дали да отиде при нея, все пак тя го бе поканила недвусмислено. Но не искаше да направи нещо, което за него щеше да бъде огромна емоционална инвестиция, а за нея може би просто приятелски жест. А и връзката прекъсна твърде бързо. Така или иначе тя щеше да се прибере след няколко дни и тогава щеше да разбере повече за чувствата ѝ. Кой знае, възможно е на сутринта и тя да е съжалила за среднощното обаждане. А само дни след това вече беше късно за каквото и да било.

Как бе могъл да забрави това? Бе сигурен, че през всичките години, които мисълта за Изи бе минавала през главата му, не бе превъртал лентата през този разговор. Накрая реши, че навярно бе заровил този спомен съзнателно – нали в дните и месеците след осъзнаването на загубата ѝ не бе много на себе си и накрая реши, че трябва да направи всичко възможно да я забрави, както и всички „ако“-та, свързани с нея – и явно бе успял. Този спомен изплува сега много ярко, вероятно освободен заради скорошните му мислени пътешествия в миналото, повдигнали камъка на травмата. Но наистина, как бе могъл да забрави това?

***

Работата се влачеше мъчително. Накрая, след като удари бутона „Предаване“, той се протегна облекчено и реши да порови малко информация в мрежата за онзи остров. Намери отново новината за бурята и архивни снимки на острова преди това. Не бе събрал сили да търси информация след трагедията, и помнеше единствено какво му бе показала, преди да замине – а след това бе решил да забрави. Но сега островът бе на огромния му екран. Той избра „холограма“ и ахна, като видя златния плаж, вилата със сенчеста градина само на няколко крачки, и една лодка, която бе застинала в морето. Как искаше да е в онази лодка, на път към нея. Защо не събра кураж да тръгне към нея след онова обаждане? Сега този избор му изглеждаше толкова ясен и категоричен. Какво го бе спирало тогава? Някакво опасение, страх от наранена гордост? Ама че глупак.

След разходката в парка този ден имаше час при лекар за профилактичен преглед. Накрая реши да сподели това, което го занимаваше. Оплака се от паметта си и номерата, които му прави, без да изпада в подробности. Лекарят въздъхна и промърмори сякаш на себе си: „Рано или късно всички се борим с това.“ Но по-късно, чрез електронната здравна система, в обзора на прегледа му изпрати като препоръка информация за някаква нова експериментална терапия със странното име „грижа за спомените“. Звучеше неясно и претенциозно. Той отвори менюто с подробностите, скролна през текста и се готвеше да я изтрие, когато видя едно изречение в рекламния текст: „Изпитвате ли изненадващи появи на дълбоко забравени спомени? Свързани ли са с момент, когато можехте да тръгнете по друг път и да имате различен живот? Тези спомени са по-важни, отколкото предполагате. Елате да научите повече.“

Що за подкана бе това? И какво общо имаше с „грижата за спомените“? Но звучеше точно като това, което търси – любопитството му надделя и той си запази час за консултация в онлайн системата.

***

Поканиха го в малък кабинет с бели стени и полегнал стол с подложка за главата, върху която имаше шлем от сложно преплетени електроди.

Младата жена, която го посрещна, му помогна да се намести в стола, сложи шлема от кабели на главата му и започна да му задава въпроси. Беше много търпелива и предразполагаща и леко му напомняше Изи със лешниковата опашка и луничките. И преди да се усети, той ѝ бе разказал всичко – за Изи, за бурята, за обаждането, което напълно бе забравил и сякаш преживя отново само преди две нощи… Сякаш в него се отприщи нещо и той искаше да разказва, да съживява Изи. Жената го слушаше със задълбочен интерес и от време на време поглеждаше таблета в ръцете си – явно проследяваше реакцията на мозъчните му центрове, докато той разказваше. Освен таблета в ръцете ѝ, до нея имаше и друг уред, който приличаше на голям хладилник с екран отгоре. От време на време поглеждаше и към екрана му, където се виждаха изображения на черно-бели кълба от точки – нищо понятно за него. Когато стигна до епизода с обаждането, тя го спря с въпроси и го накара да преразкаже до най-малките подробности разговора и последващото осъзнаване, че това е забравен спомен. Гледаше ту таблета, ту екрана. Колкото повече ѝ разказваше, толкова по-ентусиазирана изглеждаше. Накрая натисна някакъв бутон и в кабинета влезе мъж, явно колега. Тя му показа таблета, след това и екрана и каза:

– Мисля, че имаме точка на контакт.

Двамата седнаха срещу него. Личеше си, че едва сдържат вълнението си.

– Аз съм научен партньор в проучването – представи се мъжът.  – Искаме да ви уверим, че паметта ви е идеална, със сигурност не по-зле от обичайното ниво на човек на вашите години. Но това, което искаме да ви разкрием, че всъщност много се надяваме да се включите в един друг експеримент.

Изчака малко да се увери, че Асен е любопитен да научи повече и започна да обяснява:

– Не знам колко се интересувате от наука, но вероятно знаете за все по-популярната теория, че живеем в една вселена сред много други. Какво представляват тези вселени или алтернативни светове и къде се намират е много дълга тема, а и повечето обяснения са математически и силно теоретични, затова няма да ви занимавам сега с тях. Това, което може би ще е разбираемо за вас – всеки път, когато нещо се случва, то може да се случи по много различни начини и в резултат имаме също толкова светове, които отразяват развитие на всяка възможна ситуация. Или от човешка гледна точка, всеки избор е повод за създаването на нова вселена, където нещата се развиват по различен начин вследствие на различния избор. Тоест всичко, което може да се случи, се случва… някъде – но във всяка вселена имаме само един от вариантите. Аз от години се фокусирам върху разклоненията, които потенциално могат да породят съвсем нова поредица от събития – както в живот на субекта, така и да засегнат развитието на живота на хората около него. Тогава ще имаме един наистина отличаващ свят, започнал със същите хора, но с коренно различни събития от едно разклонение натам. Защото в повечето случаи десетки моменти от деня, когато можем да направим нещата по друг начин, в крайна сметка водят до същия резултат. Тогава по-скоро говорим за един и същи свят, в който контурите са малко по-размиващи се на места, но картинката не се променя. Например, дали днес ще тръгнеш наляво или надясно на път за работа, дали ще е 5 минути по-рано или късно, дали ще вземеш асансьора или ще слезеш по стълбите не води до голяма промяна. Но има моменти, като този, който разказвате – ако бяхте отишли и я бяхте отвели – това би създало съвсем друг вариант на света, в който живота и на двама ви тръгва по нов път, както и това засяга съответно и живота на бившата ви съпруга и децата ви. Смятаме, че това е „точка на контакт“ с алтернативен свят– и ние се опитваме да я използваме, засега просто да потвърдим съществуването му. В случая можем да направим това чрез този ваш спомен. Аз и колегата, която специализира в изследването на паметта – той кимна към младата жена – установихме, че има пресечна точка в нейните и моите изследвания. Често на късна възраст хората успяват с яснота да идентифицират тези повратни моменти в живота си. Логична теория е, че паметта ги отключва много по-късно в живота, защото така работи нашата психология – да не носим с десетилетия бремето на вина или усещането за пропуснати момент. Връщаме се към тях в края на живота си, когато започваме да правим равносметка. Но според мен има друго обяснение. Вие си спомняте този разговор сега, защото той не се случил във вашия живот. Случил се в различна вселена. И именно нейният избор да ви повика и вие да тръгнете вероятно е създал нова поредица от събития. Защо този спомен идва при вас сега? Това може би има връзка с относителността на времето. Представете си го като оборот на колело, което за вас е бавно завъртане, което започва от момента на раждането ви и приключва със смъртта. Но от друга гледна точка това е един бърз оборот, измерващ вселенска секунда, разстоянието до друг свят. Моментът на различния избор се преплита със и завърта друго колело, но двете остават свързани в тази точка на контакт. Моята теория е че това е възможно, защото именно ние сме движещата сила в избора и създаването на друг свят, затова имаме достъп до него. Ние, съзнателните същества, имаме способността да създаваме нови светове чрез изборите си – за разлика от лишената от съзнание природа. Вярвам, че контактът между световете става именно чрез съзнанията ни, защото ние сме реално наблюдателите, разказвачите и главните герои в нашия собствен свят и правим изборите. Има и теория, според която съзнанието е още една движеща сила, която трябва да се има предвид във физиката и съчетаването ѝ с теорията за алтернативните вселени може да обясни много. За да не ви объркам, няма да задълбавам повече. Това, което засяга вас, е че се надявам чрез експеримента да мога да ви помогна да се върнете в този момент, в който правите различен избор. Съзнанието ви ще се свърже със съзнанието на вашето аз в другия свят и ще можете да го изживеете – нещо като втори шанс. Доказателството за тази връзка е наличието именно на изплувал ярък спомен, който сякаш си спомняте за първи път от десетки години. Този контакт не е бил възможен, докато нямате достъп до спомена, чрез който да го осъществите. Ако имаме възможността да наблюдаваме реално контакта, ще получим много по-ясен образ на този свят – енергията около нас, която наблюдаваме с този уред за промени в частиците на квантово ниво – той посочи големият шкаф с екран, – чувствително ще се промени, когато имаме точка на контакт. Вие може би ще получите възможността да престанете да се чудите какво би било, ако…За нас ползата е възможността да проследим този процес.

– Но ако само се връщам назад чрез спомена и преминавам в друг… свят като съзнание, какво ще стане с тялото ми тук и сега?

Всъщност се досещаше за отговора.

– Ако експериментът е успешен, смятаме, че ще изпаднете в мозъчна смърт. Ако съзнанието ви вече не обитава тялото, то е просто тлен. Ако не е, просто ще се събудите, а аз ще трябва да преразгледам теорията си. Предлагаме този експеримент на хора, които са изживели живота си и са готови да се разделят с настоящия свят. За които отговора на въпроса „Какво, ако бях ….“ е по-важен от останалите им години живот.

Не разбираше науката зад предложения експеримент. Но можеше някак да се върне в оня момент и да направи избора да отиде при Изи и да я спаси от бурята. Не му бе необходимо да помисли и да отговори след няколко дни, както му предложиха – прие веднага.

***

Той слезе от лодката и нагази във водата, която стигаше малко под коленето му, точно до ръба на навитите дънки. Метна тежката раница на рамо, благодари на лодкаря, който бързо обърна лодката и бързо изчезна зад скалата. Огледа се. Плажът беше точно такъв, какъвто го бе видял на холограмата – малък, извит навътре, с искрящо жълт пясък. Докъдето поглед стигаше се виждаше само синя вода. Слънцето напичаше, но не бе неприятно. Спусна внимателно раницата и седна на пясъка. Съблече потната тениска и се протегна под лъчите на слънцето. Чу леки стъпки зад себе си и се усмихна.

– Юху, настина си ти! Чух мотора на лодката.  – Изи се затича към него. Той се изправи и я прегърна леко.

– Толкова се радвам, че дойде! – тя го притискаше силно до себе си, така, както никога досега. Беше красива, ослепителна и сияйна. Всичко бе толкова истинско, тялото му беше младо и силно и слънцето го напичаше, водата се плискаше в краката му и сякаш се бе разделил с нея само преди няколко дни, а не преди десетилетия.

– Ами след това обаждане не можех да мисля за нищо друго, накрая стегнах раницата и ето ме. Къде е творецът? – запита предпазливо след малко, след като тя се отдръпна и намести сламената си шапка.

– Кой? А, да, той. Не знам, от два дни го няма. И нещата му също. Мислех, че е решил да ме напусне драматично. Може би ме е подслушал, тогава, когато ти се обадих? Но това вече няма никакво значение, слушай, обадих се утре сутринта рано да дойдат да ни вземат, знам че едва пристигна, но трябва да се махнем, утре вечерта ще има буря….

– Ти знаеш за бурята? – попита объркано той.

– Да – тя се сепна.  – И ти знаеш?… Значи и ти …като мен… си тук отново… О!

***

Някъде в друг свят възрастното тяло на Изи се отпусна и оборудването показа промяната в мозъчната ѝ дейност. За нея това пътуване назад във времето към друг свят бе отдавна чакана утеха.

Последната година бе обсебена от мисълта за Асен и тъжния край на приятелството им. Преди толкова години, на острова бе осъзнала, че връзката ѝ е приключила още преди да пристигнат. Една вечер я обзе див импулс и се обади на Асен да го покани да дойде, но връзката прекъсна, преди да уточнят каквото и да било и тя реши, че е по-добре да действа веднага. Приятелят ѝ вече си бе тръгнал, без да се сбогува. Събра си багажа, напусна острова – оказа се, че е тръгнала на косъм преди бурята и едва стигна до брега с последната свободна лодка, която за малко да се обърне на няколко пъти.

Но когато се върна в у дома и се обади на Асен, никой не отговори. Той бе изчезнал безследно. Бе тръгнал рано сутринта с раница на гърба, без да се обади на никого. Изпита ужасното предчувствие, че знае накъде е тръгнал, но се молеше да греши. Мина седмица, докато най-сетне полицията прие сериозно сигнала за изчезването му и започна да го издирва. Постепенно проследиха пътя му до Гърция и последното място, където телефонът му можеше да бъде локализиран, бе на кея за лодки към нейния остров. Имаше няколко лодки, които потънаха с пасажерите си. Не всички тела изплуваха.

Вината бе задушаваща. Години се будеше всяка сутрин с мисълта за него и за отговорността, че тя го бе изпратила към смъртта му. Постепенно в живота ѝ дойдоха други хора и събития, успя да намери щастие. Но от година насам мисълта за него я съпътстваше непрестанно. Един ден се събуди от сън, който после убедено се загнезди в главата ѝ като изплувал спомен – той ѝ казваше да не заминава, да остане с него, че могат да отидат някъде заедно, където и да е. Че я обича. Бе сигурна, че това никога не се е случило, но реалността на спомена я объркваше – сякаш полудяваше. Това я накара да отиде на психолог, който ѝ препоръча една нова терапия.

***

В два различни свята изследователите наблюдаваха напрегнато своите обекти и екраните си. Когато и двамата потънаха в спомените, уредите за измерване на квантова енергия засвириха със сигнали за значителна промяна в нивото на активност, много по-голяма от очакваното. Случваше се нещо по-различно от предвиденото в експеримента, но тепърва щяха да изследват какво и защо. Може бе щеше да отнеме още един оборот на колелото.

***

Изи седна на пясъка и се разплака. Той я гледаше смаяно, после седна срещу нея и хвана дланите ѝ. И двамата започнаха да разказват един през друг, докато се държаха за ръце и се смееха през сълзи. В главата му започваше да се оформя образ на съдбовно колело от избори, което се стесняваше около тях и ги тласкаше един към друг. Тази Изи също го бе загубила, както той бе загубил нея. Утре сутрин лодката щеше да дойде и да ги отведе далеч от тук. Нямаше представа какво ги чака. Спомените за другия му живот избледняваха с всяка секунда, като сън, който бе продължил много дълго време. Те принадлежаха на друга вселена, която се отдалечаваше. Имаше значение моментът тук и сега, слънцето, пясъкът под краката му и дланите на Изи в ръцете му. И усещането за безбрежно бъдеще. Те стояха в сърцето на един нов и красив свят, а колелото около тях се разширяваше и изписваше хоризонти.

Разказът е сред финалистите в V Национален конкурс за литература „Вие пишете, ние четем“, 2023 за разказ на тема „Колелото на времето“. https://www.biblioteka-bulgaria.bg/oficzialni-rezultati-ot-konkursa-koleloto-na-vremeto-2023