milenamileva.com

Вървеше по пустия планински път. От двете ѝ страни се извисяваха дървета. Пътят се извиваше през гора и малки поляни и не се чуваше нищо освен жужене на насекоми и птича песен. Беше спокойно и красиво, но тя беше нащрек. На всеки няколко минути се оглеждаше за проблясък на метал – кула, жица или дрон. Видеше ли ги, означаваше, че или е сбъркала пътя, или Библиотеката е разкрита. Или още по-лошо – някак бе допуснала да я проследят. Постепенно се отпусна и освободи мислите си.

Отне време да се научи да пропуска в главата си само това, което трябва да направи непосредствено. Останалото време броеше наум, фокусираше вниманието си върху околните предмети, без да прави асоциации и да се разпростира – докато ангажираше мисълта си с ежедневни и непосредствени неща, съзнанието ѝ не привличаше внимание. Да не мисли за нищо всъщност беше най-опасно, защото именно когато изглаждаше мислите си в равно море, тогава идваше цунамито на вдъхновението и изпълваше главата ѝ с вълнение и нови идеи. С усилие успя да наложи на мислите си да не се отнасят в мечти и фантазии, защото моментално щеше да светне като фар за търсачките. Сега в пустошта най-сетне можеше да мисли каквото си иска. Докато крачеше по неравния път, се опитваше да отблъсне умората, потънала в спомени.

Всичко се случи много бързо. Един от най-значителните скокове в историята на човечеството бе мигновен и ефектът му светкавичен. Започна с досадното и натрапчиво нахлуване на рекламите в живота на хората през екраните на телефоните, таблетите и компютрите им. Първо всички се шегуваха за това, че устройствата ги подслушват и услужливо им предлагат реклами за нещо, което са споменали мимоходом в разговор. Постепенно шегите престанаха и всички го приеха за досадна натрапчивост, която се превърна в част от ежедневието им.

После се появиха първите AI чат ботове и хората масово се втурнаха да си играят с тях. Някои се забавляваха да задават безумни въпроси, по-практичните да генерират текстове и да използват функциите им за анализ и синтез на информация, за да улеснят работата си, докато по-проницателните и предпазливите предупреждаваха за опасността от еволюцията на изкуствен интелект, който може да контролира хората. Но никой не можа да предвиди това, което се случи.

Спомни си с горчива ирония безгрижието на първите месеци, когато все по-често започна да забелязва, че едвам бе формулирала някакъв проблем или битова необходимост в главата си и вече получаваше имейл с реклама за същия продукт или такава изскачаше, докато скролваше през социалните медии. Известно време го отхвърляше като внушение или безпочвена параноя и се опитваше да си го обясни с това, че вероятно е обсъдила темата с някой през последните дни, че е просто съвпадение и т.н. Но съвпаденията ставаха все по-чести и специфични. Един ден приятел отбеляза същото, колебливо и с шеговит тон, но очите му бяха разтревожени. Скоро след това все по-често различни хора започнаха да споделят това опасение, но в обсъждането на феномена вече нямаше лекота. Устройствата четяха мисли и това бе по-плашещо от всичко, което технологията бе предизвестила като опасност досега. По-мнителните започнаха да се отказват от употребата на телефони – но животът беше труден без смарт устройство или компютър, когато всичко вече се правеше през компютърни системи. Изведнъж станаха популярни старите телефони с копчета, ала и това не беше гаранция. Всяко устройство, произведено през последните 2-3 години съдържаше някаква смарт технология, което се оказа достатъчно.

За хората на изкуството истинският ужас дойде около година по-късно, когато изведнъж започнаха да откриват произведенията си онлайн, генерирани от чат ботовете. И кошмарът им бе, че това не бяха произведения, които бяха публикувани, нарисувани, изложени в галери или изсвирени някъде. Това бяха произведения още в зародиш, съществуващи само в главата на творците им. Устройствата ги улавяха и пресъздаваха безмилостно, почти буквално. Използвайки технология, разработена за комуникация с хора с увреждане на речевия център в мозъка и продадена незаконно на компании за таргетиране с реклами, чат ботовете на базата на изкуствен интелект развиха достъп до всички в радиус на смарт устройство по същия начин, по който имаха достъп до интернет и ежедневната комуникация между хората.

Тя спря, отпи пестеливо от единствената си бутилка с вода, от която бе останало съвсем малко и извади от джоба си компас и хартиена карта. Само това можеше да ползва безопасно. Наоколо нямаше отличителни белези, просто път през планината с рехава гора наоколо, но поне бе сигурна, че нямаше отклонения или кръстопът – явно се движеше накъдето трябва. Прибра картата и продължи. Краката ѝ трепереха от умора и гладът я замайваше. Но не искаше да почива. Трябваше да стигне, преди да се стъмни, не можеше да си представи да прекара още една нощ в пустошта, завита само с якето си, макар че отдавна се плашеше от технологията повече, отколкото от животните.

Мисълта ѝ отново се върна към последните месеци. Ужасяващо бе да осъзнаеш, че съзнанието ти и всичко което може да роди, бе напълно беззащитно. Всяка идея за история, която се оформяше някъде в нечия глава, минути по-късно можеше да се появи в отговор на задание, генерирано в някой чат от бездарни копирайтъри, които искаха да напълнят сайт със съдържание или да произведат скоростно десетки статии с различни теми. Ненарисувани картини можеха да бъдат генерирани като изображения, ненаписани мелодии да бъдат грубо възпроизведени от лишени от талант хора с достъп до клавиатура.

Ако съдържанието идваше от вече публикувани и признати произведения, поне можеше да се проследи кое на кого принадлежи, защото имаше времеви отпечатък и потвърдено авторство. Ботовете нарушаваха и авторското право, но поне авторите имаха законно основание да спорят.

Но как да докажеш авторството на нещо, което още не си написал? Как да докажеш собствеността върху идея, която си формулирал единствено в главата си?

И най-абсурдното бе, че изкуствения интелект зад тези ботове съвсем не поумня, нито се превърна наистина в интелект. Бе просто генератор с много по-обширен достъп до информация. Когато идеите не бяха напълно оформени, ботовете интегрираха уловените идеи със съществуващата вече информация и успяваха успешно да запълнят празнините. Но оригиналността, която можеше да дойде единствено от съзиданието на човешката мисъл, беше там и източниците на тази оригиналност оставаха непризнати и неразпознати. Именно наличието на искрите човешка креативност направи ботовете наистина популярни, защото първоначално генерираните от тях истории бяха плоски и вяли. Достъпът до човешкото съзнание им даде невероятна мощ и всеки искаше да ги използва, като много хора дори не осъзнаваха, че ограбват някого по този начин.

Затова сега тя вървеше към Библиотеката – място, където се събираха учени, писатели, музиканти, художници и всякакви хора на изкуството, които не искаха повече да захранват автоматизирания изкуствен интелект с енергията на своята креативност. Информацията за Библиотеката се предаваше само устно. Първото условие бе да се отървеш от всякакви смарт устройства и да стоиш далеч от всички, които ги притежават, както и да стигнеш по указания маршрут, без да бъдеш проследен. Библиотеката се намираше в един от малкото все още пренебрегнати от технологиите райони. Ако някой внесеше дори и едно смарт устройство, целта на Библиотеката се обезсмисляше. Обитателите му се опитваха да спасят своето творчество, за да могат да го предложат на света, така, както са го замислили и с полагащото им се авторство. Имаше планове за огромен сейф, в който да съхранят всичко, което сътворят и да го заключат за идни поколения или дори за друга епоха.

Тя се подготвя известно време, преди да потегли. Беше ново преживяване да пише отново на хартия, после успя да намери стара печатна машина и доста се ядосваше, докато се научи да я използва както трябва. Но ѝ даваше сили гневът, който изпита, когато видя новелата, която още оформяше в главата си, като четивото на деня в онлайн списание. Нямаше грешка, че бе нейната новела, съдържаше интимни подробности, които бяха много специфични за нейния живот и ситуации, които нямаше как до такава точност да се появят като съвпадение в чужд текст. И после видя под текста омразната анотация: Историята е генерирана от NoFrontierAI.

Някои творци, преживели това и осъзнали сериозността на ситуацията, бяха избрали самоубийството, като не виждаха алтернатива. Други твърдяха, че не е важно кой е автора, важното е, че все пак идеите стигат до хората и се появяват качествени и смислени произведения. Но авторството не бе най-големия проблем, спореха творците. Изкуство ли е, ако всеки, дори и на шега, може да произведе нещо? Ако всеки бълва съдържание непрекъснато, то се превръща в океан от мътна вода, която няма нищо общо с изкуството. Това е просто хаос от информация, която масата от хора поглъща сред скуката, без да се почувстват наистина докоснати, обогатени, променени, разтърсени или утешени. Без да изпитат магията на общуването с изкуството.

Тя също не бе готова да умре, но и не искаше да води живот, в който всяка нейна нова идея моментално ще бъде присвоена от безчувствени машини и в който изкуството ще се обезсмисли. Затова сега се прегърбваше под тежестта на пишещата машина, няколко топа хартия и ролки мастило – взе толкова, колкото можеше да носи, за сметка на храна, вода и спален чувал.

Мина още час и вече едвам влачеше краката си. След кратка консултация с картата се отклони по едва видима пътека в гората. Здрачаваше се, но на следващия завой видя стар приятел да стои на пост. Почти се срина от облекчение в ръцете му. Той я прегърна топло и ѝ даде инструкции как да стигне. За нейна изненада Библиотеката се оказа пещера, или по-точно система от пещери. Тя влезе с треперещи от умора крака и се свлече до входа, като остави тежката раница до себе си. Посрещнаха я група писатели, които с вълнение я питаха дали е успяла да донесе повече хартия. Раздаде щедро, като остави за себе си един топ –новелите ѝ бяха кратки и не знаеше колко още може да напише в тези нови условия, затова не се скъпеше. Като се посъвзе от умората и хапна с благодарност предложената ѝ скромна вечеря от яйца и зеленчуци (каквото успяваха да отгледат на място), стана да разгледа новия си дом. Навсякъде имаше хора, някои сами, други в групички. Усамотението не бе вариант заради ограниченото пространство, затова всеки твореше където и както може. Някои пишеха усърдно в тетрадки, други тракаха на пишещи машини. В групички течеше оживена дискусия на хора, освободени от потискащото самоналожено мълчание през последните месеци.

Изпита щастие, че е там. Вероятно щяха да живеят кратко, не бяха свикнали на живот извън цивилизацията. Но никой не страдаше – цареше особена спокойна еуфория. Създадените от тях творби щяха да са последните произведения на изкуството. Имаше писатели, музиканти с инструменти и художници, които рисуваха на скицници и стативи. Но това, което спря дъха ѝ, бе гледката на двама, които рисуваха по стените на пещерата с въглен. След хиляди години еволюция и технологичен напредък хората отново бяха в пещерите и рисуваха по стените им, за да запазят своето творчество за някое далечно поколение, което щеше да оцени красотата му като създадено от хора с туптящи сърца и вдъхновени съзнания, а не от безчувствени роботизирани плагиатори.