milenamileva.com

Павел прекара два месеца в изолация, както беше планирал. Имаше нужда от пълно уединение, за да свърши работата по приложението, за което имаше сключен договор с обещание за огромна сума. Опитът по време на пандемията с блажената липса на поводи за разсейване го бе научил на най-ефикасния начин за работа. Преди да се заключи вкъщи, направи прецизен списък на всичко необходимо. Отиде в най-големия супермаркет в града и напълни количката, а след това и колата с продукти, замразени пици и готови супи в чашки, кока кола и кафе в големи количества.

След това се прибра в къщи, дръпна завесите и потъна в съсредоточена работа. В продължение на два месеца не отвори социална медия, нито се обади по телефона на някого. Отдавна изгуби връзката с приятелите си – изпокара се с всички по различни причини. Нямаше приятелка и не можеше да си представи да е във връзка, имаше прекалено много претенции и изисквания и не търпеше някой в личното си пространство. Предимството бе, че имаше възможност да потъне в работа и да скъса напълно контакт с външния свят за колкото време му бе необходимо. Живееше на десетия етаж във висок блок в крайните квартали на града с гледка към планината. Ставаше по обяд, отваряше завесите, проветряваше, правеше кратка гимнастика за разтягане и сядаше пред компютъра до малките часове на нощта с къси почивки за храна и тоалетна. От високия етаж виждаше хората като лего фигурки, с чиито драми и терзания нямаше и не искаше да има нищо общо.

След два месеца, ден преди крайния срок, почти привършил провизиите и започнал вече леко да обезумява от затварянето, най-сетно прегледа и одобри окончателната версия. Въздъхна доволно и изпрати имейл на клиента си, че е готов и лично ще дойде да направи демо, да предаде свършената работа, и да си получи парите.

На деня стана доста по-рано от обикновено и с ужас установи, че е свършил кафето. „Нищо, ще си взема от онова, превзетото място до офиса“, помисли си и се облече набързо, събра компютъра и излезе навън за първи път от два месеца.

Първото нещо, което му направи впечатление, бе че улиците бяха искрящо чисти, а трафикът – неочаквано спокоен за делничен ден. Колите се движеха плавно една след друга, не се чуваха клаксони и никой не караше бързо. Когато стигна до пешеходната пътека, колите спряха, като намалиха отдалеч, а не с обичайното рязко удряне на спирачката. Той намести чантата с компютъра на рамо и премина спокойно, като едвам потискаше желанието да подтичва, както бе свикнал. Офисът беше на около 20-25 минути пеша и той предпочете да повърви, вместо да вземе метрото, за да раздвижи схванатите си крака. Беше приятно да се разхожда по почистената улица и отново с удивление забеляза колко изрядно беше всичко –витрините на магазините блестяха прясно излъскани, дори и ръждясалите незаконно построени гаражни клетки, които от десетилетия загрозяваха улицата, бяха разчистени и вместо тях имаше посадени цветя и чисто нова площадка за игра. Двама души боядисваха катерушките. Интересното бе, че носеха костюми.

Павел продължи по пътя към офиса. Продължаваше да забелязва необичайни неща. Вместо забили поглед в телефоните, хората вървяха с изправени глави, оглеждаха се, внимаваха да не се блъскат един в друг и дори срещна няколко усмивки. Чак му стана неудобно. Един чистач вървеше по тротоара и събираше невидими прашинки с метла и лопата. И той носеше костюм и вратовръзка. Нова униформа за общинските работници? Павел тръсна глава невярващо. Сякаш беше влязъл в някаква реклама, само саундтрак липсваше. Може би недостигът на кофеин изкривяваше възприятията му – кой знае, нищо чудно да сънува още. При тази мисъл той забърза крачка. Скоро стигна до познатата врата на заведението, в което понякога се отбиваше преди или след срещи в офиса на клиента му и всеки път се дразнеше от претенциозния декор и имитациите на менюто на Старбъкс. Влезе през автоматичната врата и почти изруга на глас при вида на опашката от 5-6 души. Погледна телефона – имаше още петнадесет минути до срещата, дано стигнат. Явно ще трябва да изпие кафето на екс, но вече нямаше време да търси друго място, а изпитваше невероятно отвращение от автоматите за кафе на улиците. Нареди се и както всеки бързащ и нетърпелив човек на опашка, започна да цъка тихо под нос, да се мести ту наляво, ту надясно и да протяга глава да види колко бързо обслужват хората пред него. Всички други стояха търпеливо, някои гледаха в телефоните си, други разговаряха помежду си, като цареше обща атмосфера на дружелюбност. Носеше се приятна и не прекалено силна музика и заведението ухаеше на ванилия. Но той не можеше да се отпусне и да се наслади на атмосферата, напротив, цялата ароматна идилия го изпълни с още повече раздразнение.

„Да, никой за никъде не бърза, защото са свикнали да провлачват кафе почивката“, помисли си той.

Впери настойчив поглед в гърба на клиентката, която поръчваше в момента. Пълничка, с пухкава розова жилетка, която само подчертаваше облите ѝ форми, и лъскав клин, прилепващ неумолимо по също така щедро оформени крака. Ансамбълът бе завършен с розови чехли с помпончета – сякаш бе слязла от апартамента от горния етаж да си вземе кафе по домашните си одежди. Но понеже наоколо имаше само офис сгради, значи всъщност така ходи облечена на работа, „ужас“, помисли си той. Чуваше как клиентката обяснява с бавен и мънкащ глас как иска голямо кафе с обезмаслено мляко, но малко бита сметана („Нямате ли обезмаслена?…..жалко… е добре, тогава каквато имате, и малко канела отгоре, без захар, но ако има стевия, моля“). Той изпръхтя с раздразнение. Търпението му се изчерпваше. Подвикна:

– Може ли по-бързо, тук има хора с ангажименти!

Клиентката, както и останалата част от опашката се обърнаха и го изгледаха невярващо, сякаш изведнъж бе започнал да цвили.

– Аз, ъъ, извинете, почти съм готова – заекна клиентката.

В този момент баристата се намеси:

– Съжалявам, оказа се, че нямаме обезмаслено мляко, искате ли обикновено?

– Ъм, ок, само че тогава дали имате бадемово или кокосово, моля – отговори клиентката, като се обърна и му хвърли нервен поглед.

– Няма да ти помогне бадемовото мляко, по-скоро клекни 100 пъти, Мис Пиги и не яж поне месец. И вземи се преоблечи – промърмори той, докато прокарваше гневно ръка през порасналата си занемарена коса.

Всички в кафето ахнаха едновременно и се отдръпнаха от него, сякаш беше зарáзен. Баристата също го гледаше все едно току-що се бе самозапалил. Изведнъж всички телефони в ръцете на клиентите започнаха да издават разнообразни звуци за нотификации. Баристата хвърли поглед към своя телефон за секунда, след което се обърна към Павел и каза високо и ясно:

– Не мога да Ви обслужа, господине, моля, напуснете.

В синхрон с думите ѝ вратата зад него се отвори. Опашката отстъпи още крачка от него, докато баристата повтори по-силно:

– Моля, напуснете веднага.

– Абе вие не сте в ред! – изкрещя той.

Ситуацията беше абсурдна и леко зловеща. Но нямаше смисъл, вече не оставаше време да се разправя, реши той, обърна се и излезе от заведението. Ще мине без кафе, конфликтът го разсъни достатъчно. Закрачи бързо към офиса на клиента си, който се намираше само на няколко метра. Но когато стигна, автоматичната врата не се отвори. Той се отдръпна веднъж и приближи отново, очаквайки да задейства сензорите, но нямаше резултати. Повтори движението, но пак нищо.

– Моля, напуснете – чу се автоматичен глас при третия му опит.

Той се отдръпна и загледа недоумяващо. В този момент от сградата излезе не друг, а именно клиентът му, захапал незапалена цигара в уста.

– Какво успя да направиш за половин час, откакто излезе от вкъщи, за да влезеш в списъка с „наказани“ хора? – изсъска му той и продължи да крачи бързо по тротоара, като хвърляше нервни погледи нагоре, сякаш търсеше нещо.

Павел го последва, но едвам успяваше да го настигне. Симеон беше стар приятел, един от малкото, с които успяваше да поддържа връзка, основно защото Симеон не обръщаше внимание на язвителния му език и темерутската му природа. Симеон ценеше таланта му на разработчик и продължаваше да му възлага поръчки, но отдавна не го канеше да излязат „на по бира“, нито го смесваше със свои приятели и напоследък отношенията им бяха ограничени до тези на възложител и изпълнител.

Сега Павел подтичваше по него недоумяващо. Какво се случваше?

Накрая Симеон се мушна в малка тъмна алея между две сгради, където имаше миризливи кофи за боклук, спря рязко, извади запалка и я поднесе към цигарата, която дъвчеше.

– Какво има, какво стана, защо….?  – Павел се опитваше да формулира въпрос, но не бе сигурен към коя част от последните няколко реплики да го отправи.

– Защо си в списъка с „наказаните‘? – попита пак Симеон.

– Какви „наказани“? Не знам какво е това и никой не ме е наказвал…. – отговори Павел. Сцената в кафето и реакцията на опашката от хора изскочи в ума му – това, че го изгониха ли беше някакво наказание?

– Какво направи, заяде ли се с някой? Пак изстреля някоя „шега“? – Симеон прочете на лицето му съмнението.

– Исках да си взема кафе от онова място и някаква дебелана се мотаеше, и искаше обезмаслено мляко, или бадемово или птиче, все едно има значение, като си 100 кила…

– И ти го каза на глас, а! – почти кресна Симеон. – Супер. Сега не мога да купя нищо от теб, край с поръчката, и ти си аут, но ще изгубя и аз.

– Как така, за какво говориш? – Павел беше истински объркан. Какво общо имаше розовата жилетка от кафето с неговия договор?

– Ти под камък ли си бил досега, не знаеш ли какво става? – Симеон беше извън себе си.

– Не съм излизал от два месеца и не съм се чувал с никого, нито съм чел новини – отговори бавно Павел. – Нали ти казах, ще изпълня поръчката за два месеца, но ще трябва да се откъсна тотално, затова не ти изпращах и репорти докъде съм стигнал. – Какво се е случило?

– Ох, по дяволите, трябваше да те предупредя – въздъхна Симеон, смачка цигарата и зарови пръсти в косата си, сякаш смяташе да я скубе. След което стреснато се огледа, вдигна угарката и внимателно я изхвърли в близката кофа – Наистина имаш навика да пропадаш, трябваше да се досетя, че точно ти от всички хора ще пропуснеш известието, което най-много те засяга.

Примирен, започна да обяснява:

– Всичко започна преди 5-6 седмици мисля, може и малко повече  – не помня вече, случиха се толкова много неща оттогава. Изведнъж всички системи, телефони, банки, коли – абсолютно всичко, което се управлява от някакви компютърни системи с изкуствен интелект, престанаха избирателно да обслужват определени хора. Беше като епидемия. Всички получават снимката на някой на телефона си и нотификация, че този човек е „наказан“ и услугите временно са му отказани. Първо мислеха, че някакъв вирус, руски хакери, китайски хакери, мюсюлмани терористи, Бил Гейтс е включил чиповете от ваксините, какво ли не се спрягаше. Но всички форми на изкуствен интелект са засегнати. Дори и да се опиташ да го заобиколиш по някакъв начин, системите отказват да работят за „наказаните“. Не могат да изтеглят пари, не могат да влязат в магазин, не могат да се обадят на никого…Бързо стана ясно, че те, „наказаните“ обикновено са се държали грубо или агресивно с някой. Да не говорим за престъпници, там работата е ясна и никой не може и копче да открадне вече, нито да извади оръжие. Но сега всеки, който се държи „лошо“, бива „наказан“. Сякаш изведнъж всички системи се заразиха с вирус за …де да знам, справедливост.

– Но откъде, защо?

– Нали ти казвам, първо мислеха, че е някаква хакерска атака… но всички „наказани“ си бяха виновни с нещо – малко или голямо. Бяха се държали зле, бяха нападнали някой, абе, бяха проявили расизъм, сексизъм или някакъв си „–изъм“… И постепенно стана ясно, че това нещо в устройствата ни, каквото и да е, наказва просто лошите, нахалните, арогантните, тормозещите. И, нали разбираш, за много, всъщност за повечето хора по света, това не е трагедия, напротив. Светът е много различно място в момента. Ако си вършиш съвестно работата и се държиш добре с хората, нямаш проблем. Но ако проявиш грубост, обидиш някой, засегнеш нечии права…моментално някоя камера, телефон или някакво устройство те засича и си такъв – „наказан“. И нищо не можеш да правиш. Не можеш да работиш, не можеш да получаваш пари, не можеш нищо да си купиш…Ад.

 – И добре, де, кой го е въвел? Полицията? Правителствата? Навсякъде ли е?– Павел още не можеше да осмисли чутото и очакваше всеки момент Симеон да възкликне „Майтап бе, ти хвана ли се!“

Но после си спомни необичайно лъснатите улици и витрини и чистача с костюм, бавния спокоен трафик, как Симеон се наведе да вдигне угарката… Още по пътя насам бе усетил, че нещо различно и необичайно витае във въздуха.

– Не се знае кой, но вече има някакви предположения, може и да са градски легенди… – каза Симеон. – Със сигурност не е държавата, нито полиция, нито някаква тайна агенция, по-скоро някой непримирим с несправедливостите, де да знам, отмъстител. Носи се слух за талантлив програмист, чийто син се е самоубил след жесток тормоз в училище, защото бил малко недъгав май…и програмистът решил да накаже всякакви подобни прояви. Който и да е, със сигурност е гениален и вероятно го е подготвял от години. А може и да са група от такива. Не са хванали още никой със сигурност, а и системите им пречат да ровят – нали се сещаш как всички бази данни са дигитализирани.

И изведнъж в главата на Павел изплува нещо. Как преди около година написа код за приложение за видео наблюдение с лицево разпознаване, което можеше да се използва за идентифициране на подозрителни или опасни хора. Хора, които по някаква причина все още са на свобода или защото са си платили на някой, или защото не е имало достатъчно доказателства срещу тях, или защото уж са „реформирани“, след като си излежали присъдата. Приложението трябваше да дава информация на различни бизнеси, които не са свързани помежду си – банка, бензиностанция, супермаркет, градски транспорт. Целта, както му обясни схематично възложителя, пожелал да остане анонимен, беше да се задейства предупредителен сигнал, за да може например единственият служител в малък супермаркет да не допусне в магазина предполагаем крадец в ситуация, в която не може да се защити, като алармира с известие на базата на лицево разпознаване. Възложителят тогава изрично подчерта, че не е предназначено за органите на реда, а по-скоро за предпазване на малки бизнеси и беззащитни хора – именно защото органите на реда не си вършат работата достатъчно добре. Дори изиска вариант да се активират камерите на мобилните телефони в района за следене на подобен индивид – „Представи си, млада жена се прибира сама в късен час – не е ли по-добре да има начин да идентифицира потенциален нападател и навреме да се предпази, като влезе на безопасно място – например някой малък магазин, който ще съдейства, като не отвори на опасния човек?‘ – беше дал пример възложителя. Тогава Павел си помисли, че идеята е пълна с проблеми и нарушава всякакви закони за лична неприкосновеност и сигурност на данните, че това приложение едва ли ще види бял свят, защото никой магазин за приложения няма да го одобри. Но това беше чужд проблем. Той самият имаше гъвкав морал, а и се предлагаше значителен хонорар. В крайна сметка не можеше да отрече, че ако се разчита само на органите на реда, ред никога нямаше да има. Затова взе парите, изпълни поръчката и забрави за нея.

Възможно ли бе сам да е изкопал трапа, в който падаше сега? Ако десетки като него бяха помогнали с малки части да изградят това, което сега е превзело системите? Хора, които преследват парите и не мислят за последствията, защото това е нечий друг проблем? Ама че ирония…

– И какво се случва с тези хора, „наказаните“? – попита той с пресъхнала уста.

– Ами след известно време „наказанието“ се отменя  – ако се постараят да докажат, че са се променили…Всеки прави „добри дела“, каквото се сети – не видя ли колко е чисто? Тичат да помагат на възрастни, готвят в кухни за бездомни, строят детски площадки, гушкат изоставени бебета, отиват да доброволстват в други страни с всякакви проблеми, вадят пластмаса от океана…кой каквото успее да измисли. Не знам, още не съм бил наказван, кой знае, може и системите да ги насочват някак. Да започнат да правят някакво добро е единствения начин да получат храна и възможност да си върнат живота.

– Значи сега аз….

– Ами да, пич, съжалявам, но сега ще трябва да те оставя да намериш начин да си изкупиш наказанието. Като излезеш от списъка с „наказаните“, ела да видим какво си разработил, дано някой друг не те изпревари междувременно. Имай предвид, че през цялото време си наблюдаван, трябва да пазиш поведение, винаги.

Павел усети как го побиват ледени тръпки. Какъв беше този нов свят? Как щеше да се оправи в него?

– Звучи сякаш някой е разработил бог… – прошепна той.

– Да, – подхвърли през рамо Симеон, който вече му бе обърнал гръб и се отдалечаваше – … страшното е, че е бог, който съществува и наказва, и вместо празни молитви, иска действия.