milenamileva.com

Пъзелите бяха голямата му страст още от дете. За първи път откри един сред купчините вестници, които се трупаха на нощното шкафче на майка му в болницата. Прекарваше много време до леглото ѝ, докато тя спеше. Веднъж ровеше сред тях и търсеше нещо интересно за четене и така попадна на кутия, оставена от предишен пациент. Майка му прекарваше много време в унес от коктейлите с лекарства и той запълваше часовете, като редеше пъзела. Беше от сложните, с 1000 парчета, които отнемат дни. Съседното легло беше празно и той го използваше, за да реди пъзела. Сестрите не го закачаха, болницата рядко беше пълна и им беше жал за малкото момче. Всеки, който идваше на свиждане, се радваше да го види потънал в редене и тъй като всички искаха да го утешат, скоро започнаха да му донасят нови кутии. Скоро имаше почти безкраен поток от нови пъзели да реди.

Майка му така и не излезе от болницата. След погребението ѝ той се озова сам с баща си в притихналия апартамент. Тя отнесе със себе си жизнеността, шегите и разговорите и без нея двамата бяха две сенки, които разменяха по няколко думи за ежедневните неща, но повечето време прекарваха в мълчание, всеки потънал в своя свят. Баща му се стараеше момчето винаги да има дрехи и нещо за ядене, ако не успяваше да сготви някоя блудкава супа или поизгорели кюфтета, му даваше стотинки да си купи нещо. Два пъти в годината отиваха на задължителен пазар да му допълни гардероба. Заплатата му не бе голяма, затова избираха от евтините якета, панталони и обувки. Момчето растеше, не оставаше гладен и не мръзнеше, но никога не бе наистина сит, нито напълно стоплен. Надвисналата в къщи тишина го научи да не се включва в шегите на съучениците си и той свикна да седи сам, отстрани на всичко. Понякога се чувстваше почти невидим. Единственото, което го караше да се отпусне и да се почувства себе си, бяха пъзелите. След като отметнеше уроците и домашните задължения, с наслада изваждаше нов, изсипваше го на винаги готовата масичка, която бе прибрал от боклука и започваше да го сглобява. Първоначално спестяваше от оскъдните си джобни и купуваше все по-сложни пъзели, но после откри форуми онлайн, където можеше да ги разменя и почти не се налагаше да купува нови.

Именно в един от тези форуми видя коментар за един легендарен пъзел, „Пътят“. Хората споделяха, че е много труден за намиране, но освен това изглеждал различно за всеки, който го подреди. А най-интересното беше, че подреждането му било като истинско приключение. Разказваха, че им се губели дни и че подреждането му е несравнимо пътешествие. Звучеше като градска легенда с фантастични елементи, но събуди любопитството му. Започна да разпитва усилено, но никой не знаеше как да го намери. Накрая един от участниците в чата, който рядко се обаждаше,  му написа загадъчно: „Пътят ще те намери, когато си готов за него“. Момчето винаги беше нащрек за новини или информация за тайнствения пъзел, но всяко по-подробно търсене удряше на камък.

Докато един ден не отвори поредната пратка и не ахна. Вместо очаквания пъзел от 2000 парчета с египетските пирамиди, в кашона се оказа една много по-малка и скромна кутия с ожулени ръбове и с познатия от снимките в чатовете капак. Беше само 500 парчета. Дали някой бе сбъркал пратката? Разменени кашони в куриерската служба може би? Но нещо му подсказваше, че няма нужда да разследва и както му бе казал онзи във форума, явно „пъзелът го бе намерил“.

500 парчета. „Ще го подредя за една вечер“, помисли си. Но после си спомни, че хората говореха за дни, приключения, пътешествия и странни преживявания, и реши да не прибързва с преценката. Моментът беше идеален. Петък вечер, нямаше училище на другия ден, нито домашни. И баща му също го нямаше, напоследък се прибираше късно и миришеше на алкохол. Момчето се тревожеше за него, но двамата така бяха отвикнали да говорят, че простичкото „Тате, как си, всичко наред ли е?“ му се струваше непосилно за изричане. Е, поне нямаше да му пречи тази вечер. Не искаше да го прекъсват. Остави тревогите за баща си за друг ден и изсипа пъзела на специалната си маса. Започна да разглежда парчетата – наистина изглеждаха странно, нямаха обичайната форма, сякаш пъзела беше нарязан с нож напосоки. Започна да търси съответствия и се обърка съвсем. Нямаше и картинка, която да го води, това бе част от предизвикателството и чара на този пъзел – затова хората подреждаха различни картини. Накрая намери няколко категорично пасващи си парчета и ги постави – и изведнъж стаята потъмня и стените сякаш промениха цвета си. Не обърна много внимание, помисли си, че сигурно пак токът нещо примигва, и продължи да рови из парчетата. Аха, още три се съчетаха, но не пасваха на първите. Бинго, ето я и свързващата част. Той се опита да разгадае картинката, която се оформяше пред него. Май приличаше на полуотворена врата с оранжев кант, а над нея звездно небе с намек за луна. В този момент осветлението угасна напълно. Изправи се да вземе телефона, да си светне като фенерче и ахна. Собствената му стара олющена врата бе обрамчена в оранжев кант, който светеше като светлoотразителна боя в тъмното. Той се приближи, натисна дръжката и се озова в коридор, много различен от неговия. Стените бяха от тухли и миришеше на пръст и прах, а над него се виждаше нощно небе с парче луна в странна геометрична форма. Като се загледа, осъзна, че това е „недовършена луна“, както и че голяма част от небето липсваше. Погледна в краката си и видя, че всъщност гази в парчетата на пъзела. Взе едно парче, на което ясно виждаше още луна. Повдигна ги към небето и парчето в ръцете му изчезна, а луната вече беше сърп. Беше някак студено. Момчето се обърна, за да си вземе суитчъра, но вратата я нямаше. Вместо нея зад него имаше стена от същите прашни тъмни тухли. Потръпна. Но не се изплаши. Сега си спомни ясно всички неща, които беше чел за пъзела. Хората се изразяваха загадъчно, никой не разказваше какво точно го прави толкова интересен. Сега разбираше, че те не смееха да споделят всичко. Той беше в света на пъзела и интуитивно разбираше, че трябва да го подреди, за да излезе отново. Това беше негов път и той трябваше да го извърви. За щастие време и желание не му липсваха, и не изпитваше страх. Взе още едно парче, този път настилка и го постави пред себе си. Стъпи върху него и продължи. Сега стена – отляво отдясно, после небе. Не бе трудно да открива подходящите парчета – в момента, в който погледнеше надолу, веднага виждаше кое трябва да вземе. Така извървя няколко крачки, докато не подреди прозорец от дясно. И тогава за първи път се стресна истински. Защото през прозореца видя неочаквано позната картинка – гледаше в стаята, в която беше израснал. Баща му, много по-млад, седеше наведен над малко заспало момче и го милваше по главата, докато плачеше. Разпозна себе си като малък. Но не си спомняше милувките. Баща му идваше, казваше му да си легне, понякога присядаше до него в тъмното, но никога не казваше нищо. Сега виждаше, че явно го е чакал да заспи, за да се отпусне. Момчето си спомни как през годините неведнъж бе изпитвал гняв към баща си заради липсата му на емоции. Не го виждаше да плаче и бе свикнал да приема уморените му очи и сенките под тях за признак на изтощение от работа. Момчето продължи да реди, но сега беше по-колеблив и бавен. Започнаха да го връхлитат спомени, как баща му често се извръщаше, когато момчето на глас си спомняше нещо, дето мама е готвила или казала. Винаги си мислеше, че баща му не иска да си спомня и че му досажда. А той е криел сълзите си. „Навярно се е опитвал да изглежда по-силен…“, осъзна момчето.

Когато нареди следващият прозорец на тухлената стена, нямаше търпение да види какво ще му покаже. И пак видя баща си, в собствената му стая, как рови в ученическата му чанта и вади една по една тетрадките. Отваря ги, разглежда ги, усмихва се. Някъде се зачита, другаде мръщи вежди. Това беше неочаквано. Баща му никога не го разпитваше за училище, само подписваше каквото му подаде. Но явно бе проверявал напредъка му. Момчето бе все по-замаяно от новия начин, по който започваше да вижда нещата.

Следващият прозорец показа тях двамата на масата за вечеря. И за първи път момчето осъзна, че баща му го гледа с огромна любов, докато то е навело глава и бърза да си изяде супата. А когато момчето стана от масата и излезе, лицето на бащата посърна. Изглеждаше сякаш аха да му каже нещо, но момчето изми чинията си и изхвърча от стаята. И гледайки този прозорец към миналото, то осъзна, че изпълнените с неловко мълчание вечери всъщност са били удоволствие за бащата и че може би е трябвало да не бърза толкова много, а да поседи и кой знае, може би двамата щяха да поговорят… А той винаги гледаше да се измъкне и да се върне при пъзелите си. Бащата в стаята стана, отвори хладилника и извади бутилка. Раменете му бяха увиснали, а движенията бавни и примирени.

Момчето се смъкна до стената. Имаше да осмисли толкова много. Осъзна, че никога не си бе давал сметка колко самотен е баща му. Винаги бе мислил само за това колко много му липсваше майка му, само на него. Сега започваше да осъзнава, че липсата ѝ бе създала една черна дупка на мълчание помежду им, която бе погълнала толкова много топлина през годините. Но те двамата бяха още тук, на ръба на дупката.

Трябваше да продължи. Имаше още много парчета пред него. Момчето се изправи и продължи да реди. Стана още по-тъмно. Луната вече не се виждаше и коридорът пред него се превърна в тунел, който се стесняваше. Когато подреди отново прозорец, този път той беше съвсем малък, почти като ключалка. И като надникна в него, видя баща си на място, където не бе ходил. Вероятно беше кръчма, приличаше на такава. Баща му седеше сам на маса и пред него имаше полупразна чаша. Момчето си мислеше, че напоследък, когато баща му се прибираше все по-късно от работа, остава да пие с приятели, че може би играе карти, или си разказват вицове…Но ако трябваше да бъде честен пред себе си, всъщност знаеше, че баща няма приятели и едва ли е близък с колегите си. Всичките им семейни приятели бяха приятели на майка му и след погребението ѝ известно време се обаждаха, донасяха храна, подаряваха му пъзели, но постепенно посещенията им оредяха. Явно баща му не правеше усилия да поддържа връзка и през последните години вече никой от тях не се отбиваше. Момчето бе натикало дълбоко в килера на мислите си тези факти, за да не се чувства гузен, че не се тревожи достатъчно за баща си. В кръчмата баща му допи чашата си, но не стана да си ходи. Прекръсти ръце пред себе си на масата и облегна глава върху тях. Ако не го познаваше, щеше да си помисли „Жалка работа, няма ли си дом този човек“.

Момчето продължи в тъмния коридор с препъващи се стъпки. Беше все по-тъмно, той не виждаше почти нищо, така че просто вземаше напосоки парчета и ги слагаше пред себе си. Всички така или иначе бяха черни. Докато не взе ново парче с рамка на прозорец. Този беше по-голям и когато го почти го бе подредил, осъзна, че е стигнал до стена в края на тунела. Държеше в ръка последното парче. Сложи го и прозорецът светна в бяло. Показваше болничната стая, където лежеше майка му. Той като малко момче седеше на стол до леглото и бе прилегнал с глава на гърдите ѝ, а тя го милваше и му говореше:

– Грижи се за баща си, чуваш ли? Той ще се грижи за теб, но и ти трябва да се грижиш за него. Не забравяй да го гушкаш и да му казваш колко го обичаш. Той има нужда от това толкова, колкото и аз, нищо, че не му личи. Обещай ми.

Момчето гледаше тази сцена от преди много години и плачеше. Беше забравил. Обеща на майка си, но не бе прегръщал баща си от погребението насам. През седмиците и месеците след това баща му изглеждаше студен и неангажиран. Изпълваше го с гняв с безразличието си. Постепенно свикна с разстоянието между тях и погреба това обещание под студенината си.

Плачът му премина в ридания. Сълзите замъгляваха сцената пред него и той ги бършеше ядно, за да може да погледа още малко любимото лице на майка си, което не бе виждал от толкова много години, но сякаш още повече размазваше гледката. Ядосан на себе си и на глупавите си сълзи, той сложи ръце на стъклото, но в момента, в който го направи, то се разпадна на частите на пъзела, последвано от целия коридор и небето. Всичко наоколо се срина и той отново седеше пред масата си, а пред него стоеше отворена кутията на пъзела, пълна с парчета. Това беше краят на пътешествието.

Момчето се изправи, затвори кутията на пъзела и го върна в кашона. Знаеше, че трябва да върне пратката и да потърси своята, за да даде възможност на вълшебния пъзел да намери друг, който имаше нужда от него. Но това беше задача за утре. Сега имаше друга. Облече якето си и излезе в студената ноемврийска вечер. В квартала нямаше много кръчми, щеше да ги обиколи всичките и да намери баща си. За да го прегърне.