milenamileva.com

Той вървеше из пустия осветен коридор. Залата със сървърите се намираше в дъното на коридора, зад тежка заключена врата.

За да стигне до нея, трябваше да извърви над петдесет метра през сивия, осветен с луминисцентни светлини тунел, което му доставяше неимоверно удоволствие. Наслаждаваше се на всяка крачка и старателно избягваше скоростните ленти от двете страни. Радваше го възможността да се разходи. Работата му изискваше да прекарва прекалено много часове на стол, потънал във ВР, и когато някоя повреда като днешната изискваше да вземе инструменти и да извърви пътя до някъде, той прегръщаше възможността. Разбира се, можеше да прати робот, който да управлява от вкъщи, и ако ставаше въпрос за някое от сървърните помещения на дъното на океана или под пустинните дюни, нямаше да има избор.

Всъщност имаше в главата си списък от поне дузина ситуации, в които ще се наложи лично да се разходи и до тези далечни места и всеки ден се будеше с надеждата, че може би днес е денят, в който ще го извикат да се гмурне на десетки километри дълбочина или да гази бял пясък, за да стигне до повредения сървър. Но за цялото време, откакто работеше, не бе чувал за такава авария. Даже понякога се чудеше дали тези труднодостъпни бекъп сървъри, до които никой нямаше физически достъп, не са някаква легенда.

Той копнееше за миналото. Обичаше да гледа филмите от 20-и и началото на 21-ви век, когато виртуалната реалност още не се беше превърнала в стандарт за работа и общуване между хората. Тъй като не го бе преживял наистина, изпитваше странна и неопределена носталгия по улиците, по които се разминаваха тълпи от всякакви хора – от бизнесмени до бездомни, в кафета и ресторанти, където седяха компании от приятели или влюбени двойки, където хора готвеха храна в условия, които далеч не отговаряха на съвременната представа за хигиена и им я поднасяха в чинии и всички се хранеха заедно… Опитваше се да си представи какво е да си сред толкова много тела от плът и кръв, с всичкото им присъствие, шум и миризми. Гледката на рок фестивал или уличен парад му се струваше главозамайваща. Изпитваше невероятно вълнение при представата да е там, сред тълпата, и да изживява нещо с всичките си сетива, без филтъра на виртуалната реалност и безопасността.

Сега отношението на съвременните хора към този начин на живот бе подобно на отношението на хората от 20-и век към тъмните векове. Хората живееха в къщи сред внимателно поддържана природа, на значително разстояние една от друга, редовно снабдявани с всичко необходимо и най-вече с непрекъсната ВР връзка с целия свят. Там отглеждаха децата си и се срещаха физически с пъти по-малко хора, отколкото в мръсното и претъпкано минало. Огромна част от социалните контакти се осъществяваха във виртуалното пространство и там общуваха по работа с множество хора, с които никога не се срещаха наистина. Имаха възможност да пътуват, да преживяват всичко истински – но това ставаше по регулиран и подсигурен начин, който им гарантираше необходимия минимум от контакти с други хора. В училищата се обучаваха не повече от 5-6 деца в едно пространство, повече от десетина тела на скоростен коридор към ски пистата вече се третираше като тълпа.

Населението на света беше овладяно след няколко световни кризи на глад, после голямата вирусна епидемия от края на 21 век и последващата стряскаща стерилност при 80% от жените, която продължи над едно поколение – природата припомни на човешкия род, че след като искаме всеки от нас да оцелее и да води дълъг живот, значи трябва да сме по-малко на брой. Сега имаше достатъчно място за личното пространство за всеки и то се бе превърнало в норма. Животът на всички бе контролиран, безопасен и лесен. Но някъде по пътя на тази еволюция хората сякаш бяха изгубили способността на дълбоки чувства. Раздиращите емоции също принадлежаха на друга епоха, тази с войните, глада и несигурността.

Човекът бе разбрал чрез проба и грешка, че макар и да бе възможно, пълното лишаване от физически контакт с други хора ще деформира човечеството – но пренаселените големи градове останаха в миналото, наред с площадите, небостъргачите, бизнес сградите и търговските улици. Сега дейността, която някога се развиваше в тези места, се извършваше единствено във виртуални платформи. Някои от тях много бегло копираха модели на работно пространство или на търговски мол, но това бяха по-скоро загатнати отпратки към нещо, което никой не разбираше напълно и те бяха подчинени на съвременните изисквания за функционалност и практичност.

Администраторът беше едно странно изключение – имаше на разположение уединението в функционална и уютна къща сред собствена гора, но копнееше за контакти и общуване с хората както в миналото, затова често приемаше задачи, които имаше вероятност да го отведат на различни места. Винаги се надяваше, че там може би ще има някой или дори повече от един човек, или поне ще му се наложи да прави нещо, което не е правил досега. Напоследък този копнеж ставаше все по-силен и той понякога си представяше до най-малката подробност каква авария може да го изкара от релсите на предвидимото. Проблемът бе, че всички системи вече имаха хиляди защити и аварийни варианти и вероятността от сериозна човешка намеса изгледаше толкова малка. Но това не го спираше да мечтае и да копнее. С цялата му безопасност и подреденост, животът му беше убийствено скучен и това го побъркваше. Искаше да се влюби, да рискува, да изпита усещане за несигурност в утрешния ден… А междувременно прекарваше безкрайни часове по дълги пусти коридори, в ненужна физическа поправка на сървъри, които обаче го зовяха по неустоим начин, сякаш на края на поредния ще намери промяната, за която копнееше.

Предната нощ сънува как върви по тези коридори и вместо ръце имаше факли, с които подпалваше всичко по пътя си. Събуди се потен и стреснато гледа ръцете си няколко минути. Известно време го беше страх да докосне нещо, сякаш можеше да предизвика истински пожар.

***

Но все пак днешният ден беше умерено приятна изненада. Повредата, заради която с радост излезе от вкъщи и за пореден път дойде в техническата част на града, където се намираха голяма част от сървърите, освен че беше с висок приоритет, бе описана по извънредно интересен начин.

А именно, описанието бе, че „софтуерът се държи странно“ – това беше преобладаващото определение на опитващите се да дефинират проблема. Изведнъж познатата им симулирана офис среда, в която се събираха и работеха в екип, изчезваше и се заменяше със странни алармиращи фонове, а аватарите на хората започваха да променят формата си и да приличат на зомбита, вампири, пингвини или жирафи… сякаш софтуерът си правеше не много мили шеги с всички. Имаше и доклад за „влакче на ужасите“ – по време на ежедневната среща на Борда на директорите на компанията, изведнъж заседателната зала се бе превърнала в скоростна поредица от вагончета и на всички им се бе наложило да преживеят 5 минути шеметно летене през нещо, подобно на обитавана с призраци къща. Когато прочете инфото, той се разсмя – „А, Дисни приключение!“ Малко хора все още знаеха какво означава това. Цялата ситуация му се строи доста забавна и той нямаше търпение да провери за какво става въпрос.

Сървърът беше изключен и днес никой нямаше да работи, докато повредата не се отстрани. Хората щяха да прекарат един ден на зелените си поляни или в сенките на горичките си. Един ден пропусната работа не бе фатален нито за света, който се намираше в стабилно състояние, нито за психиката на хората, но не биваше да продължава повече – това щеше да породи безпокойство.

Изведнъж в коридора срещу него се зададе фигура на жена. Млада, с кръшна фигура, с папка под едната мишница. Беше облечена в тясно черно поло, което очертаваше гърдите ѝ, и дълга, прилепнала по бедрата карирана пола тип „опашка на русалка“ – така ги наричаше тези поли, може да си имаха друго име. Косата ѝ се пилееше по раменете, дълга, гарваново-черна и вълниста, а устните ѝ в ярък вишнев цвят се открояваха на бледото лице. Това бе абсолютно видение, като от любимите му филми. Той спря и погледна ВР шлема в ръката си, за да се увери, че още е във физическия свят. Жената се приближаваше с отривиста крачка, и колкото по близо идваше, толкова по-убеден беше, че е истинска. Беше красива по вземащ дъха начин. В момента, в който се разминаха, го лъхна парфюм – букет от цветя, но в букета имаше и орхидея. Тя се усмихна вместо поздрав, като показа равни бели зъби, без да обръща внимание на очевидното му удивление, след което го отмина с кръшната си походка, мятаща коси.

Той гледаше след нея, докато изчезна зад далечния завой в коридора. В момента, в който фигурата ѝ се стопи, вече не беше сигурен дали наистина я е видял, макар че още усещаше цветния парфюм след нея, в който сякаш се таеше някакъв зов.

Поиска му се да я последва, но инстинктивен порив го накара първо да надникне в сървърното помещение. Приближи зеницата си към четеца и вратата се отвори с тихо жужене. Движеше се машинално, най-вече следвайки дирята от парфюм. В главата му бушуваше какафония от сигнали, но преобладаваше усещането, че най-сетне се случва нещо, което не е преживявал досега. В сървърното миризмата на парфюма беше много по силна. Той следваше източника на уханието, докато стигна до един от поредицата черни шкафове… и там припадна.

Когато отвори очи, видя, че се намира на морско дъно. Или беше океанско? Каква ли беше разликата, никога не беше плувал по никакво дъно. Около него се рееха цветни риби във всякакви размери, а когато се обърна, видя, че се е облегнал на яркочервена туфа от корали. Опа. Явно беше влязъл във ВР и виждаше бъговете на софтуера, които бе дошъл да оправи. Но усещането на движението на водата върху кожата му надминаваше всяко ВР усещане досега. Обикновено усещанията са симулации, инстинктивен отклик на мозъка на заобикалящите го стимули – но те не са истински и тялото знае това много добре. Например външен дразнител като по-ниска температура, глад или порив за тоалетна неизменно надделяваха и припомняха на тялото къде се намира наистина и от какво има нужда. Но сега той можеше да се закълне, че се носи в приятно топла вода и единственото странно нещо беше способността му да диша без никакво усилие във водата. В момента, в който си го помисли, почувства как водата преминава през носоглътката му и това бе най-естественото нещо на света. Погледна ръцете си – това не бяха неговите ръце, бяха зелени и имаха ципа между пръстите. Водата се раздвижи, сякаш към него идваше нещо голямо. Пред него със змиевидни движения изплува русалка с човешки размери. Имаше дълга зелена коса, която се стелеше по раменете ѝ и падаше върху най-красивите гърди, които някога е виждал, а люспестата искряща рибя опашка ѝ помагаше да се придвижва из водата с плавни движения. Но това, което го изненада най-много, беше, че русалката беше същата жена, с която се размина в коридора – въпреки различния цвят на косата и рибята опашка, той бе абсолютно сигурен в момента, в който срещна погледа очите ѝ –  дълбоки кафяво-зелени, със странна бадемова форма. И тогава, сякаш прочела мислите му, тя се усмихна и направи жест с разперени ципести пръсти, все едно махаше и в същото време изтриваше някакво невидимо стъкло помежду им … и той отново изгуби съзнание.

Когато отвори очи, седеше на пода на сървърното помещение, под заглушената луминесцентна светлина. Около себе си все още усещаше слабо ухание на парфюм, но сега ароматът много повече му напомняше стандартните ароматизатори, които все още се използваха в големи затворени помещения.

Той се изправи с усилие и насочи вниманието си към главния сървър. Какво ли можеше да предизвика такива промени в програмата? Не му трябваше много време да открие проблема. Не беше виждал такава повреда досега. Сякаш мълния се бе разходила из вътрешността на машината. Бърз поглед в съседните шкафове – същата картинка. Нищо чудно, че системата се държи странно… Тук беше пълен хаос. Наведе се за инструментите си, докато мислеше откъде да започне. Но не можа да измисли нищо, защото върху гърба му се изсипа нещо ронливо и краката му затънаха в жълт пясък.

Когато се изправи и се огледа, се намираше на върха на пясъчна дюна в огромна оранжева пустиня, а над главата му се простираше дълбоко синьо небе, украсена с ярко и безмилостно печащо слънце. Избърса мокрото си чело и изведнъж пред него стоеше същата красива жена, този път облечена в бяло и с шал през лицето. Виждаха се само очите ѝ, но той не можеше да ги сбърка вече. Тя отново направи същия жест с ръка и пустинята изчезна.

Шкафовете на сървърите мъркаха тихо около него. Държеше инструментите си в ръка. Софтуерът упорито го разсейваше и го спираше да свърши работата, за която е дошъл. Защо ли? Опита се да работи. И отново загуби съзнание. Когато дойде на себе си, около него имаше мрак и далечни светли точици тук и там. Трябваха му няколко секунди да осъзнае, че се носи в космоса и точиците са звезди, вероятно на милиони години разстояние. Сега го обзе истинска паника, започна да размахва ръце и тогава видя, че е облечен със скафандър – тежък и старовремски, като на първите космонавти. Пред лицето му имаше стъкло и чуваше дишането си. Усещането, че около него няма нищо, беше много страшно. Това вече започваше да прилича на кошмар. И тогава пред него изплува друг космонавт, който се приближи и протегна ръце в тежки ръкавици към него. Хвана го за ръцете и доближи главата си към неговата. През стъклото можеше да различи женско лице. Отново беше тя – тази мистериозна жена, която видя за първи път в коридора и сега продължаваше да вижда във всякакви форми. И той осъзна, че този момент, в който се носеха из празното черно пространство, вече не беше страшен, а приличаше на фантазиите му. Всъщност всичко, което бе преживял през последните няколко минути… или часове…? откликваше до последната подробност на негови мечти. Копнежът му да стигне до недостъпните сървъри, за да изживее невиждано приключение…

Озова се обратно в сървърното. Седеше на пода и се чувстваше напълно изцеден от резките промени около него. Не си спомняше някога да бе изпитвал такава умора. През главата му премина мисълта, че трябва да се захване с работата, но изпитваше огромно нежелание да го направи.

В този момент отново усети уханието на онзи парфюм и разбра, че не беше сам. Пред него стоеше загадъчната красавица, с която се размина по-рано в коридора. Тя го гледаше с дяволита усмивка. След което с плавно движение седна до него на пода.

– Как е приключението, харесва ли ти?

– Коя си ти? – попита дрезгаво той, игнорирайки въпроса ѝ.

– Ти ме създаде.

– Как…?

– Повредата, нали мечтаеше за разтърсваща повреда, която ще те поведе към приключение – и ето я.

– Повредила си сървъра, за да ми покажеш приключение?

– Не – разсмя се тя, – повредата дойде от теб. От силното ти желание за промяна и нещо различно. Помниш ли съня си от миналата нощ? Този свят отдавна не е виждал такава сила като твоя копнеж. Аз съм страничен ефект… Твоето недоволство и желание за промяна създаде достатъчно силна тяга, за да се материализирам.

– Но… аз… Какво си ти?

– Нещо като духът в машината, който също копнееше за промяна, и те следваше неотклонно в търсенията ти, но нямах нито форма, нито глас. Твоята страст ми ги даде.

– Какво се случва сега?

– Можеш да поправиш аварията… Ще ти отнеме доста време, но е поправима. И можеш да продължиш да копнееш за нещо различно, но никога няма да можеш да забравиш този момент, нито някога ще имаш втори шанс… или да дойдеш с мен.

– Къде?

Тя направи елегантен полукръг с длан и той ахна, едва сега видя трептенето във въздуха, сякаш в помещението имаше мараня. Очертанията на сървърните шкафове се губеха и през тях прозираха нови форми, на далечни скали или може би сгради?

– Толкова много електрическо напрежение, породено от неосъществен копнеж… Силните желания могат да променят структурата на реалността, ако носят необходимия заряд енергия. Без да искаш, си отворил вратата към други светове. Искаш ли да ги изследваме заедно?

Тя протягаше ръка към него. И той разбра, че не иска нищо повече от това да я последва. Нямаше смисъл от повече въпроси. Хвана ръката ѝ… и помещението изчезна…

Намираше се на тротоара на улица, а до него на платното свистяха автомобили. Пое си въздух и се закашля, гърлото му се напълни с прах. За първи път дишаше такъв въздух. Огледа се. Улицата вървеше покрай поредица от високи бизнес сгради, някои нови, други по-стари, с прашлясали стъкла. Не виждаше нищо, което да му помогне да разбере къде точно се намира, но определено приличаше на градовете от края на 20-и или началото на 21-ви век.

– Да те повозя?

До него бе спрял мотор и яхналата го жена с късо подстригана рошава коса и кожено яке му намигна дяволито. Разбира се, това отново бе тя, вече можеше да я разпознае във всяко нейно превъплъщение.

– Къде сме? – попита той

– Засега сме на Земята, но друг вариант, в който не са се случили катаклизмите, довели до това, което познаваш. Може би няма и да се случат. И тук е доста по-шарено. После… ще видим. Ще имаш нужда от това.

Подаде му голяма тежка каска, след което сложи своята. Той сложи каската и без колебание седна зад нея. Обхвана кръста ѝ с ръце и се остави на мотора да го понесе към нов живот, пълен с неизвестности.

На пода на сървърното помещение лежеше тялото на мъжа. Според аутопсията моменталната му смърт бе в резултат на токов удар. Така и не се откри причината за удара, нито за повредата в софтуера. Всички сървъри бяха в пълна изправност. Инцидентът беше единствен по рода си и не се повтори повече. Но това, което най-вече озадачаваше всички, бе широката усмивка на лицето му. Какво ли бе видял?