milenamileva.com

Срещата с Ая бе резултат от поредица от необичайни събития. Траян имаше само двама приятели, с които се виждаше един-два пъти в месеца, понякога и по-рядко. Не обичаше да излиза. Случваше се да го изкарат от ателието му за по бира, но винаги ходеха на обичайното квартално барче, където често бяха сами в ъгъла.

Но точно тази вечер единият му приятел, Васил, настоя да отидат на по-голяма кръчма в центъра, защото заминаваше за известно време и искаше този път да е различно. Седнаха на една прекалено голяма маса, просто нямаше други и едва бяха дали поръчката си, когато в заведението се изсипа шумна женска компания – четири млади жени се смееха и оглеждаха за място. Нямаше свободна маса и те се готвеха да излязат, но в този момент Иван, подвикна „Петра!“ Едната от жените, висока и руса и доста наперена, се обърна и се приближи с усмивка. Започна оживено да приказва с Иван. Той беше доста по-общителен и често излизаше на всякакви събирания и пътувания, затова срещаше познати навсякъде.

След малко и някак неизбежно женската компания се настани на тяхната голяма маса. Траян въздъхна наум и си даде половин час, колкото да си изпие бирата, преди да се измъкне тихомълком.

Но не си тръгна. Защото едната от жените се озова до него и успя да го въвлече в разговор. Това също беше необичайно. Всъщност тя бе единствената от женската компания, която привлече погледа му. Среден ръст, малко по-ниска от него, дълга блестяща черна коса, винено червило и впита черна рокля на огромни яркочервени пламъци. Имаше тяло с пищни класически пропорции. На друга такава дреха би стояла крещящо и неласкателно, но тя изпълваше с меки заоблености роклята, нашарена с острите езици на пламъци и ефектът беше удивителен. А когато се обърна към него и започна да го разпитва за него самия, очите ѝ го удавиха. Той не бе непохватен събеседник, просто не обичаше да говори, защото хората обикновено го отегчаваха, а повечето разговори с жени му струваха неимоверно усилие. Винаги имаше чувството, че казва не това, което се очаква от него. Но с тази жена разговорът вървеше необичайно леко. Тя прояви искрен интерес към картините му, задаваше интелигентни въпроси, коментираше с една-две думи на подходящото място и преди да се усети, той ѝ споделяше идеята си за нова абстрактна картина, която обмисляше точно преди приятелите му да се появят и да го изкарат навън. Това също беше много нехарактерно, тъй като никога  не обсъждаше идеите си предварително, но очите ѝ с дълбок кадифен цвят го подканяха и приемаха и той се отпусна както никога досега. Смееха се, той разказваше истории, които никога не бе разказвал, отпиваше от бирата си, която се превърна във втора и трета… По някое време срещна погледите на приятелите си и видя как го наблюдават със смесица от изумление и веселие. Вдигна бирата си за наздраве към тях и продължи разговора си с нея. Когато тя стреснато погледна кръглия старомоден часовник на стената и каза „ще изпусна последния влак“, той предложи да я изпрати до метрото. Остави голяма сума на масата, достатъчна да покрие и неговата, и нейната част от сметката и отхвърли пренебрежително опитите за пресмятане.

Когато тя изчезна във входа на метрото, сякаш се събуди от някакъв сън. Осъзна, че не знае друго освен името ѝ (Ая, съкратено от нещо, май че Андрея?), и не бе попитал как може да я намери. Но това някак не го обезпокои много. Имаше чувството, че е започнало нещо, като природна сила, която не може да бъде спряна. Когато се прибра, вместо обмисляната идея за сложна абстрактна картина, нарисува Ая, застанала под улична лампа, с разпилени коси, блясък в очите и лека усмивка.

След няколко дни, прекарани в блажено безвремие и рисуване (а нейният силует някак се промъкваше навсякъде в картините му), реши, че е време да я потърси. Тъй като не ползваше социални медии и нямаше профил в нито една от мрежите, дори не му хрумна да отвори компютъра си и да рови за информация за нея, нито се сети, че може да попита приятеля си да ги свърже през Петра. Вместо това реши да се разходи из града. Беше някак убеден, че ще я срещне. Обикаля с часове из централните улици, накрая се умори и реши да си почине до градското езеро. И там наистина я намери, седнала на брега, с бира в ръка. Този път не беше с ярка рокля, а дънки и смачкана бяла риза, която беше разкопчала доста и смъкнала назад раменете си. Видът на разголената ѝ шия и рамо го изпълни с нежност и желание.

Той се приближи до нея и седна, сякаш имаха среща и го бе очаквала. Тя му се усмихна без изненада, но с радост и топлина. Разговорът отново потече без усилие. Тази вечер той я заведе в студиото си и правиха любов. Беше невероятно преливане на тела и души, такова, каквото си го бе представял в мечтите си, но много по-силно, защото плътта му гореше от нейните докосвания и в очите и въздишките и стоновете чувстваше, че и тя изживява същото.

Не си говореха за любов и не обсъждаха връзката си, не бе необходимо. Тя винаги бе наоколо, без да му се натрапва. Можеше да му разказва приказка като Шехерезада, но много по-често обичаше да го слуша. Беше чиста като порив вятър, никога не разхвърляше вещите си из ателието му. Когато беше там, чантата, палтото и дрехите ѝ бяха в спретната купчинка до леглото, а когато си отиваше, след нея оставаше само парфюмът ѝ на нощни орхидеи, аромат, който някак пропи дори в боите и платната му, и когато рисуваше, всичко ухаеше на нея – сякаш правеха любов върху платното.

Той рисуваше предимно и само нея – денят на езерото, когато я видя, седнала на брега с бялата риза, огнената ѝ рокля, която тя често обличаше и в която танцуваше на улицата, докато се прибираха, голото ѝ тяло в леглото му, потънало в сън с разпилени потни коси върху смачкани чаршафи…  Никога не бе рисувал толкова много. Преди една картина му отнемаше седмици, сега рисуваше всеки ден, скици, картини, дори веднъж-два пъти пробва и да я издялка от дърво и извае от глина… Нямаше умора и дните му бяха изпълнени с нея и картините. Иван го потърси няколко пъти, но той му отказа категорично, дори не го пусна в ателието. Каза му, че е зает и няма време за излизане.

Беше щастлив и сякаш летеше. Беше най-прекрасната му есен, която неусетно се преля в зима. Снегът затрупваше улиците и плетеше дантела по прозорците, а той изпиваше с очи любимата и я претворяваше на платното. Скоро ателието се изпълни с толкова много платна, че отесня.

                                                                       ***

Една сутрин се събуди с усещането, че нещо не е наред. Леглото до него беше празно, и стаята беше необичайно студена. През прозореца се процеждаше слаба слънчева светлина – първите пролетни лъчи. Чуваше се настойчив и досаден звук на капчук. Той мразеше пролетта с цялата ѝ изменчивост, внезапни студени дни и неочаквани топли вълни и истеричната енергия на природата наоколо. Няма значение, с нея и пролетта ще е хубава, помисли си

Но тя не идваше. Минаха няколко дни, седмица и тя не се появяваше. И той започна да се тревожи. Изведнъж осъзна, че не знае къде живее, защото тя винаги идваше при него. Не знаеше и телефона ѝ, защото никога не му се беше налагало да ѝ звъни, тя идваше, точно когато му се искаше да я види. Всъщност никога не я беше виждал дори да държи телефон, и това беше едно от нещата, които много харесваше в нея.

Той излезе да се разходи по улиците, както първия път, когато искаше да я срещне. Но градът изгледаше някак източен от цвят под бледото пролетно слънце. Хора, подобни на призраци, се разхождаха из разкаляните след разтопения сняг паркове. Той кръстосваше града в търсене, но вътре в него започна да се заражда едно неприятно предчувствие, че няма как да я срещне тук, в този безцветен и скучен град, това беше несъвместимо с нейния пламък и енергия. Той спря и погледна ръцете си. Те бяха също така бледи и безжизнени, като хората около него. Спомняше си, когато я прегръщаше, как телата им пламтяха в огнено розово, как често чувстваше, че около нея сякаш и той се изпълва с цвят и става по-истински.

Минаха още няколко тъжни и празни дни, в които тя не дойде. Той изгуби всякакво желание да рисува. Започна да се чуди дали не ѝ се е случило нещо. Накрая се насили да разсъждава логически и реши, че ако помоли Иван да му даде телефона на Петра, може би ще успее да издири своята Ая. Но когато му се обади, Иван се държа изключително странно. Той каза, че никога не е чувал за Ая и не разбираше за коя жена говори. След объркания разговор накрая Иван каза:

– Виж какво, идвам в ателието, и без това не съм те виждал от сто години и напоследък сериозно се тревожа за теб.

Иван дойде и ахна при вида на стаята, затрупана с картини. Наляха си кафе, запалиха по цигара и художникът започна отново:

– Помниш ли, когато изпращахме Васил и отидохме в една бирария? Тогава ти срещна една твоя позната с още три нейни приятелки, и една от тях, Ая….

– Онази вечер, в кръчмата, срещнахме Петра и две нейни приятелки. Помня добре онази вечер. Ти се държа много странно, не позволи на Петра да седи до теб, каза ѝ, че мястото вече е заето, въпреки че тя много искаше да си поговорите, бях ѝ говорил за теб. Всъщност, тя не дойде случайно, аз я бях поканил, за да ви запозная…Няма значение, стана ми ясно че няма да се получи и не настояхме, нали си те знаем….

– Но ние с Ая разговаряхме цяла вечер! – прекъсна го Траян.

– Наистина не знам с кого си разговарял, освен със себе си – ти се напи и непрекъснато се хилеше глуповато и си мърмореше нещо. Отдавна не те бяхме виждали толкова пиян. Накрая скочи, хвърли 100 лева на масата и си тръгна рязко. Оттогава не сме те виждали, и ти ме отряза няколко пъти, когато те търсих.

– Как, жената с огнената рокля, черна коса, ярко червило?!

– Искаш да кажеш тази, която беше нарисувал и ни показа, точно преди да излезем? За която говореше, че е олицетворение на любовта и вдъхновението и как няма да се влюбиш никога, защото няма как да срещнеш такава омая в кръчмите или по улиците?

– Какво говориш, аз я нарисувах на другия ден!

– Не бе, човек, ти тъкмо я беше завършил и ни я показа… Добре, и какво се случи после с тази жена?

– След няколко дни случайно я видях на брега на езерото и… после дойдохме тук… и оттогава почти не сме се разделяли… докато не изчезна.

– Брега на езерото? Искаш да кажеш както тук?

Докато слушаше разказа му, Иван обикаляше из ателието и разглеждаше картините. Той повдигна едно голямо пейзажно платно, на което Траян беше нарисувал момента, в който я видя седнала на брега, със смъкната назад бяла риза. Тя беше в профил, но изглеждаше толкова жива, сякаш всеки момент щеше да се обърне.

– Да, аз и това нарисувах после…

Докато говореше, Траян следеше Иван и изведнъж видя през неговите очи как картините разказваха за Ая и тяхната връзка, всяка една бе отделен вълшебен и ценен момент, който той бе претворил по-добре от снимка.

– А дали просто не си се размечтал много? Нарисувал си си муза. Да не вземаш нещо напоследък? – попита меко Иван.

Не, не беше вземал нищо. Даже не си спомняше да е пил много напоследък – или изобщо.

След няколко дни Иван доведе Петра, която лично го убеди, че никога не е срещала такава жена и няма как да я е довела със себе си онази паметна вечер в бирарията. Траян се обади и на Васил, който все още беше в чужбина и той потвърди версията на Иван.

И художникът се изправи пред една реалност, която отказваше да приеме. Няма как да не е съществувала. Та това бе най-истинското нещо, което бе преживявал… От друга страна, неведнъж той усещаше същото, което бе почувства; и първия ден, когато тя изчезна – тя не принадлежеше на този блед и блудкав свят. Сякаш тези месеци бе прекарал с нея някъде другаде, на място, пълно с цвят, топлина и любов.

И ако това беше отговорът, той знаеше пътя натам.

                                                                       ***

Иван имаше навика да проверява Траян всеки ден след безумните му твърдения за мистериозната Ая, искрено разтревожен за него. След седмица и нещо, когато почука на вратата му, никой не отговори и той натисна дръжката. Траян го нямаше, студиото беше празно, там стояха само картините. Повечето бяха облегнати една върху друга покрай стените, но в центъра на ателието стоеше тази с езерото и Ая в профил. Но сега до нея седеше и Траян, сложил ръка на рамото ѝ и обърнат през рамо към зрителя. Сякаш му намигваше. И двамата изглеждаха толкова живи и реални, сякаш всеки момент щяха да слязат от платното и да му кажат „Майтап бе!“.

Да, Траян не се появи повече. Иван събра картините му от серията „Ая“ и организира изложба. Беше фурор и всички платна бяха продадени. Средствата дари на един детски дом, да организират уроци по рисуване за талантливи и ощетени деца.

За себе си Иван запази само една картина – тази, на която Траян седеше на езерния бряг и го гледаше многозначително от платното. Сложи я в апартамента си и понякога нощем, когато му бе трудно да заспи, сядаше, отваряше бира и приказваше на картината. Без да може да го обясни, разбираше, че Траян е някъде другаде и е щастлив със своята муза.