milenamileva.com

Момчето седеше във виолетовия здрач на плажа и ридаеше. Крещеше от гняв и раздразнение. Удряше с длани и вкопчваше пръсти в мокрия пясък. Беше толкова ядосан. Вече беше на 13, а всички се отнасят с него като с дете. Не му вярват, винаги него го обвиняват. Все той е виновен. Писна му. Морето бушуваше срещу него и от време на време някоя вълна лизваше върховете на маратонките му. Нека. Нека се намокри и настине и да умре и да видят те тогава.

Тъкмо се беше отнесъл в подробна фантазия за погребението си и разкаянието на всички, която почти го накара да се усмихне през сълзи, когато майка му седна до него с въздишка. Той отново се намръщи страшно и се обърна леко встрани, за да ѝ покаже, че още е сърдит.

– Предположих, че ще си тук – каза тя и се опита да го погали по косата.

Той се дръпна и изкряска:

– Остави ме на мира, ти никога не си на моя страна!

– На твоя страна съм винаги, но не мога да се съглася, когато не си прав и когато се държиш така.

Момчето изръмжа и понечи да стане, но от вечерния хлад се беше схванал и тупна обратно на пясъка.

– Виж, и морето си ядосал – опита се да се пошегува майка му. – Днес беше толкова тихо и бистро, а сега –  какви вълни само!

– Ох, мамо, стига с твоите …. Измислици-метафори – запъна се за малко за думата момчето с яден глас. – Няма какво всеки път да се опитваш да направиш нещата красиви. Това чудовище сестра ми си измисляше, нищо не съм ѝ направил, само се шегувах, ама като ревне и вие с татко друго не чувате…

– Не е вярно, чуваме те, но не и когато и ти почнеш да крещиш. Тя е малка, едвам навърши седем, докато ти вече трябва да се научиш да обясняваш какво се е случило по спокоен начин.

– Да бе, все едно ще има разлика  – извика момчето и сълзите му потекоха отново.

– Ох, – въздъхна майката, -чуй ме.

Тя възприе онзи тон, когато се готвеше да изнесе някоя от отвлечените си лекции. Момчето се въоръжи с търпение. Поне това означаваше, че разговорът е към края си. Обикновено тя произнасяше някаква „мъдрост“ и приключваше с темата.

– Представи се, че за един ден всеки един от нас може да е най-могъщото същество, което владее всичко и управлява целия свят? Което направлява съдбите на хората и поведението на стихиите?

– Като бог? – попита момчето въпреки сръднята си, защото бе заинтригуван.

– Да, примерно – сбърчи нос майка му. Тя не бе религиозна и затова не обичаше да използва тази дума. – Обаче, уловката е, че никой от нас не знае кога ще бъде този ден. И докато се случва, ти не знаеш, че в момента светът зависи от теб. Имаш тази сила, но нямаш представа какво влияние има върху хората около теб и природата… Сега си представи, че днес е твоят ден, а ти прекара такава част от него в гняв и крясъци. И морето се разбунтува, и май ще вали…

Момчето погледна небето и се стресна от огромните тъмни облаци, които сякаш се бяха появили отникъде, точно над главите им.

– Е тогава какъв е смисъла, като не знаеш? – попита то, но ядът му вече отминаваше. Истината бе, че идеята сериозно го накара да се замисли…и размечтае.

 – Смисълът е да осъзнаваш, че винаги влияеш на света. Затова е по-добре да владееш гнева си. Да живееш всеки ден с мисълта, че нещата, които правиш, имат значение. Да помогнеш на някого или най-малкото да се отнесеш с уважение и внимание. Да сътвориш нещо или ако нямаш възможност, поне да не рушиш…. – Гласът на майка му изведнъж прозвуча много уморено. Тя се изправи. – Отивам да си довърша вечерята. Баща ти и сестра ти се тревожат за теб. Ако искаш, остани тук още малко, докато се успокоиш, не повече от час обаче, докато се стъмни съвсем. После се прибери и никакви крясъци повече.

Тя се отдалечи в посока към морското градче, където прекарваха летата, в къщата на родителите ѝ. Момчето поседя още малко, но вече не беше ядосан. Идеята, че може да бъде бог доста му хареса. Той направи величествено движение с ръка към морето и в този момент една голяма вълна се надигна и плисна в краката му. Разсмя се и се изправи. Ами… добре де… ако приеме, че днес е неговият ден и вече е разгневил морето, значи е време да … как го каза майка му… да оправи нещата… да сътвори нещо? Може би това ще разкара тези гъсти облаци. Ако завали сега и утре пясъкът е мокър, няма да има плаж. Да, ще направи най-гигантския пясъчен замък и … Оф, глупости. Това са занимания за деца. А той вече беше голям, тийнейджър. Изведнъж му хрумна една идея, достойна според него за възрастен и зрял човек. Ще изчисти плажа. Огледа се, бързо намери поредното изхвърлено пликче и започна да събира фасове, пластмасови чаши, опаковки от вафли. Всеки ден ги гледаше и се чудеше как някой може да хвърля боклук наоколо така безсърдечно. Семейството му никога не правеше така. Напредваше усърдно и дори изпитваше удоволствие от работата, която го караше да се чувства наистина голям и отговорен. Изведнъж чу смях и стъпки. Две момчета и момиче вървяха по плажа. Момчетата, по-скоро младежи, пушеха и държаха бири. Момичето не пушеше, нито пиеше, а се смееше с висок глас. Момчето се поколеба, не искаше да привлича вниманието им. Изглеждаха като компания, която обича да се заяжда. Но после си спомни, че днес е пораснал, даже може би е и божество, и продължи с разчистването. Ще довърши и ще си ходи.

Компанията седна недалеч от него и чак тогава го забелязаха. И в оправдание на лошото му предчувствие, започнаха да го подкачат.

– Ей, виж го тоя бе. Плащат ли ти за това?

– Как ще му плащат, виж, че е някакъв дангалак, сигурно има наказание някакво.

– На тебе говоря бе, не се прави, че не чуваш!

Момчето не отговаряше и продължаваше да събира боклуци, като правеше усилие да се отдалечи.

– Ама виж го само какъв е смотан – изсмя се по-високият, смачка кенчето от бира и го метна по момчето. Уцели го по главата и то спря сепнато. Май беше по-добре да се маха.

Но в този момент момичето, което до сега мълчеше и не участваше в подигравките, бутна с ръка младежа, и каза:

– Голям си простак и грубиян. Не искам да седя до тебе.

Тя стана и се приближи до момчето, огледа се, намери още долетяла торбичка и започна да събира боклуци в нея. Момчето стоеше раздвоено. От една страна, искаше да продължи и да впечатли момичето с кураж, който не притежаваше. Та тя беше невероятна. Висока, с дълга тъмна къдрава коса и святкащи от ярост зелени очи. И беше поне на 15! Сега я позна, беше я виждал през деня на плажа и не смяташе, че дори има смисъл да се опитва да я заговори. Но от друга страна, не искаше да стане боксова круша на гаджето ѝ.

– Хайде де, няма сама да върша всичко – изкомандва го тя и той, при липса на взето решение, се подчини.

– Ееее, к‘во се правиш сега, ела тук! – подвикна младежът, който беше метнал кенчето. Но някак не звучеше много сигурен. Другият го сръга:

– Губиш шансове, брато, сестра ми кат‘ стане такава и няма спиране – отбеляза той.

Ааа, помисли си момчето, все такива са си сестрите значи, даже и като пораснат. По-високият младеж се изправи и извика:

– Защо се занимаваш с някакъв сополанко, зарежи тези глупости, ела а си говорим…

Момичето се обърна и го стрелна с поглед – истинска мълния.

– Ти като си такъв мъж, вместо да се държиш като разглезено детенце, ела да помагаш.

Младежът направи няколко бързи гневни крачки към тях.

„Сега ще си изям боя“, помисли си момчето. Вече изобщо не се чувстваше като бог.

Но за негова изненада младежът също започна да събира ядно каквито боклуци видеше и да ги тъпка в торбичката на момичето.

– Ето, помагам. Сега ще престанеш ли?

– Като съберем всичко – отговори дяволито момичето, но вече му се усмихваше.

След горе-долу половин час бяха събрали боклуците, което виждаха в тъмнината и бяха напълнили пет бухнали торби – поне пликчета имаше в изобилие, заровени в пясъка и замотани в стълбовете на спасителните постове. По-ниският младеж също се включи, явно примирен със загубената позиция и готов да ускори процеса.

През цялото време момчето не каза и дума. Ситуацията беше абсурдна и не много за вярване. Но той продължаваше усърдно да прави оборка, като гледаше да оставя разстояние между него и ядосания младеж.

Накрая, когато всички спряха, каза плахо:

– Аз трябва да се прибирам… – и взе колкото можеше да носи от торбичките, за да ги изхвърли в контейнера на път за дома. Вече беше тъмно и не искаше да разхожда майка си отново до плажа, със сигурност този път нямаше да е толкова търпелива.

Високият младеж махна, сякаш да отпъди комар. Но момичето застана пред него, протегна ръка и каза :

– Аз съм Ира, приятно ми е. Това, което правиш, е страхотно – и го дари с най-вълшебната усмивка, която бе виждал някога.

***

– И така се запознах с майка ти, моята първа и единствена любов – довърши с драматичен тон историята бащата. Той разказваше на сина си, докато двамата събираха боклуците по плажа и ги пъхаха в голям черен плик. – В денят, който (според баба ти) за малко бях бог– намигна той. – И оттогава, когато дойдем на плажа, това е нашият ритуал – винаги почваме с оборка.

– А мама знаеше ли, че си бог? – пита момчето. Беше на около десет години и първоначалното му нежелание да се включи в чистенето бе преминало във възторжен ентусиазъм.

– Е, как да ѝ кажа, нали ще ме помисли за луд. А и аз самият не бях сигурен. Но, знаеш ли, после си мислех, че ако не бях, по-вероятно щях да си отнеса някое кроше и едва ли обожателят ѝ щеше да се впусне да ни помага. Хайде да изхвърлим това в контейнера и да скачаме в морето.

Към тях се приближи красива жена с все същата буйна къдрава коса и ослепителна усмивка, която също мъкнеше плик с боклуци.

– Хайде, момчета, заслужихте си плажа.

Разказът е отличен в конкурс на фондация „Буквите“ Национална литературна награда „Ники Русиновски“, 2021 и е публикуван на страницата на конкурса.