milenamileva.com

Мънички, почти пренебрежими промени наоколо, толкова незабележими, че всеки друг би ги пропуснал или пренебрегнал. Но аз знаех, че когато се натрупваха, предстоеше поредната промяна. Онзи ден в театър забелязах мъж с къдрава коса и високи скули, с яркозелена риза и червен шал около врата. Седеше на предния ред, затворил очи и сключил ръце пред лицето си, като в напрегната молитва. „Интересно и защо ли“, помислих си, и наведох очи към телефона, който се готвех да изключа преди представлението. Няма и няколко секунди по-късно, когато вдигнах отново очи, мъжът го нямаше, а на негово място седеше ниско момиче с дълга черна коса, потънало в стола. Не усетих никакво движение в периферното си зрение за това кратко време, едва ли някой беше сменил места. Един пиксел на нестабилност в реалността. Кратко премигване и смяна на картината „Хъм“, помислих си.

Няколко дни след това се прибирах през нощта. Беше мъглива и студена зимна вечер. Пресичах парка и видях две фигури в далечината пред мен. Бяха силуети в палта, вървяха един до друг – отдалечаваха се, което определено бе за предпочитане, като се има предвид късния час и зловонната мъгла. Спънах се в почти невидима издатина на бордюра и когато отново потърсих с очи фигурите, вместо тях имаше две дръвчета. Наистина приличаха на хора с палта… но бях сигурен, че преди това се движеха.

В продължение на няколко дни виждах бележка, залепнала на тротоара пред магазина – беше списък за пазаруване, написан с мъжки едър почерк: „лимони, сирене, прясно мляко, памперси, носни кърпички“. Представих си как мъжът с бележката обикаля из щандовете и пазарува за семейството си. Някак трогателно. Днес отново видях бележката, залепнала за тротоара, но вместо списък за пазаруване, там имаше само една дума – „рестарт“. Сърцето ми спря за момент, знаците вече не бяха косвени.

Когато се прибрах, се опитах да се примиря с мисълта, е трябва да се сбогувам с този живот и тази реалност. Никак не ми се искаше. Бях прекарал няколко прекрасни и спокойни години тук и много ми харесваше. В някои редки моменти дори фантазирах, че ще остана завинаги, докато се оглеждам за поредната аномалия, която може би никога няма да се случи. Може би бе настъпила стабилност с времетраене, по-дълго от моят човешки живот. Със сигурност бях преживял най-дългия период без рестарти, но не и достатъчно, за да ми осигури нормален живот.

Аз съм наблюдател. Чували сте за теорията за многото вселени, нали? Според нея освен нашата има безброй вселени, породени от всичките варианти на развитие на една ситуация, вземане на решения, разклоняващи се в повече под-варианти, под-под-варианти и така нататък. Като дърво с безкрайно разделящи се клони. Когато тази теория започна да става все по-популярна, в множество фантастични филми и книги бе представена като безброй едновременно съществуващи вселени, с малки разлики между тях, всяка една продукт на различно стечение на обстоятелствата, но със същите или почти същите хора, които може би са взели различни решения. Хората си фантазираха как могат да скочат в друга вселена и да видят или дори да се разменят със своето аз, което в оня съдбовен момент е тръгнало по различен път и сега е по-богат, по-красив и общо взето по-щастлив индивид.

Но истината, такава, каквато я изживявахме само една шепа наблюдатели, обединили наблюденията си непрекъснато допълвана теория, бе много по-скучна и лишена от тази изпълнена с романтика плеяда от възможности. Вселената бе една сложна вълна от вероятности, но тя съществуваше една-единствена във всеки един момент. Енергията на всички частици, които съставят всяко нещо, можеха да вибрират във много възможни честоти, но тяхната енергия бе обединена и съсредоточена единствено и само в един момент. Всички останали Вселени или измерения или вероятности – това бяха просто бекъп варианти на тази единствена Вселена, която се развиваше и ставаше все по-сложна и съответно по-нестабилна симфония. На известни, все още неидентифицирани периоди и по все още неясни причини тя се сриваше – засега предполагахме, че някаква аномалия причиняваше нейния край – и тогава някой от бекъп вариантите, обикновено този, който гарантираше нейната най-голяма стабилност, беше нейния рестарт. Всъщност в моите наблюдения вместо за Вселена е по-правилно да говоря за Земята, защото естествено тя беше центъра на моето наблюдение и всъщност аз нямах поглед върху цялата вселена. Но наблюдения на звездите и галактиките около нас от се правеха от астрономи в нашия тесен кръг, специализирани в разчитането на тази информация и те отбелязваха значителни промени и там (появяваха се и изчезваха звезди, комети, цели галактики, познати на астрономите, променяха формата си)  – тоест засега теорията ни бе, че това се случваше с цялата Вселена, не само със Земята.

Обитателите на конкретната реалност нямаше как да забележат процеса на рестарт, защото бяха вътре в него. Но също по неизвестна причина от време на време се появяваше някой като мен, който не се рестартираше с всичко останало, а преживяваше момента на промяната и помнеше предишния вариант, ориентираше се трудно в новия и се чувстваше адски объркан, ако нямаше кой да му обясни какво по дяволите се случи току-що. Бяхме много малко и нашата мисия, която естествено произтичаше от факта, че оставахме за момент извън времето и пространството и виждахме нещо, което никой друг не можеше, беше да наблюдаваме, изучаваме, разберем и установим причините за този процес. Другият вариант бе да попаднем в лудницата – и най-вероятно това се бе случвало на хора като нас през вековете. Рестартът също беше причината за необяснимите усещания, подобни на дежа-вю, призраци и всякакви други объркващи феномени, които хората не можеха да си обяснят с настоящите си научни познания. Спомените за нещо вече преживяно всъщност бяха съвсем естествени – то наистина бе преживяно и на квантово ниво съзнанията ни го усещаха. Много от сънищата също често бяха спомен за различен вариант на настоящето, който в предишен момент е бил най-стабилния вариант. Призраците бяха ехо от друг вариант, бъгове, които не бяха напълно заличени. Дори феноменът „изкуството имитира живота“ – когато поредица от събития, описани в някоя книга, разказ или филм, се случваха с обезпокояващо сходство в истинския живот известно време след написването им, също бе резултат от рестарта, тъй като рестартът понякога връщаше света десетилетия назад. Тогава често събития, които ще се случат в бъдещето отново в подобен вариант за някои по-чувствителни творци често бяха познати и логични за разказване – чрез вариант на тяхното аз вече ги бяха преживели или подсъзнателно знаеха за тях.

Бях наблюдател от много години. Обикновеният ми човешки живот, когато вярвах в една реалност, която никога не се променя, остана много назад. Бях на петнадесет, когато за първи път преживях рестарт. Не знам дали тези години бяха по-дълъг период на стабилност, или това умение да оставаш извън времето и пространството е нещо, което идваше с пубертета – по-вероятно второто, защото не бях срещнал някой като мен, който да е започнал да преживява рестарта, преди да стане поне на тринадесет. Но от друга страна, не бях срещал и толкова много себеподобни – едва десетина, на моята възраст, с които бяхме посетили обучението, където получихме знанията и инструментите, за да разберем, че не полудяваме колективно. Оттогава бях преживял над 30 рестарта през няколко месеца, последвани от последния дълъг период на стабилност, на който се наслаждавах неимоверно.

Имаше, разбира се, и доводите, че нашето наблюдение е абсолютно ненужно, защото всичко ще се случи така, както ще се случи и без да констатираме. Но ние наблюдавахме, защото бяхме там в момента, когато светът спираше и се променяше. Споделяхме наблюденията си, като успявахме да се открием винаги – имаше форум, който съществуваше само за нас и в който ние оставахме единствените константи в целия свят. Постепенно забелязахме и начертахме карта – потокът от миналото към бъдещето бе един същ, при всяка промяна, макар и да се променяха различни детайли, основният ход на историята не се променяше чувствително, сякаш Земята еволюираше чрез лутане в алтернативни реалности към нещо. Избягваше посоката към събития, които в някакъв вариант на бъдещето щяха да бъдат катастрофални за Земята и човечеството. Например, по времето на студената война на два пъти Земята е била на ръба на унищожение в ядрена катастрофа и рестартът се е случвал малко преди ядрените бомби. Което логично навеждаше на мисълта, че може би преживявахме и рестарт, когато някъде някой друг свят, населен с разумни същества, бе на ръба на унищожение. Каква ли бе крайната цел на тази еволюция? Не смятах, че ще доживея да видя и разбера всичко това.

В момента повече страдах за предстоящата раздяла с настоящата ми реалност. Живеех тук вече няколко години. За първи път в зрелия ми живот можех да изпитам „нормалния“ живот, достъпен за останалите. Живеех в малък апартамент в центъра на красив античен град, имах работа – не беше трудно да започна работа в библиотека, където имах много време да събирам, обработвам и класифицирам информация да търся и исторически източници за други хора, които може би са станали свидетели на рестарт, но не е имало кой да ги осветли какво са преживели. Търсех информация за оставени от тях описания на „неслучили“ се събития, което обогатяваше нашата теория и доказваше или отхвърляше хипотези. Интересна ми беше и тяхната съдба и понякога прекарвах дни в преследване на тънката нишка на живота им. Побиваха ме тръпки, когато често откривах, че са завършили живота си в лудницата или са се самоубили.

Обичах да чета и обожавах тихите дни в библиотеката. Понякога се откъсвах напълно от основната си задача – просто се наслаждавах на безкрайното удоволствие да потъвам в книгите. Освен работата, открих и други удоволствия. За първи път имах малък кръг от приятели, излизах с тях на кино, на театър, на барове и пътувания до плажа през летните уикенди. Имаше дни, в които си мислех, че може би така ще продължи живота ми. И така срещнах нея.

Разбира се, ние всички бяхме предупредени за всякакви форми на сближаване. Нямаше смисъл да завързваме интимни връзки, защото никога не знаехме колко време ще продължат – поредният рестарт със сигурност изтриваше връзката, а понякога и човека. Точно ние, които виждахме и усещахме безвъзвратната промяна, запазвахме най-малко от света си. Обикновените хора в ежедневното си съзнание нямаше и да почувстват драстична промяна в живота си – такава просто нямаше за тях, защото паметта им за друго настояще изчезваше с рестарта. Но ние, наблюдателите, винаги губехме своите „лодки“ – никога не се озовавахме на същото място, ако бяхме направили грешката да завържем човешки връзки, хората, обект на такива връзки, понякога не съществуваха или не ни помнеха изобщо.

Но независимо от това, когато я видях за първи път, всички тези съображения не можаха да овладеят силното привличане и желанието ми да я заговоря. Беше като гравитация, която не можех да избегна. И когато срещнахме очи, знаех, че разговорът ни ще продължи и че няма да бъде единствен. Беше лесно – тя живееше в същия град, вървеше по същите улици и идваше редовно в библиотеката да учи, защото обичаше празната и сенчеста читалня и четеше страстно, във век, когато много хора никога не бяха стъпвали в библиотека.

Видях я за първи път, когато дойде да вземе от мен книги, които не бива да се изнасят от библиотеката. Още преди да вдигна очи от книгата, която четях, усетих полъх на цветя – деликатен и специфичен парфюм, който щях да обикна до болка. От този момент чаках посещенията ѝ и често ми беше трудно да се съсредоточа в книгите. Иронията е, че за краткото време, което имахме, не успях да я поканя да излезем. Бяхме започнали да си говорим все повече и повече, но истината, че изобщо не бях сигурен дали тя наистина ме забелязва. Но независимо от това ми беше трудно да си тръгна, защото за мен чувството беше ново … и беше всичко. Тя беше красива мелодия, която исках да слушам отново и отново, и кой знае, може би някой ден аз можех да съм за нея любима музика… но сега осъзнавах, че нямаше да има време за това.

Ето защо днес отново седнах и я зачаках да се появи, с тежкото усещане, че може би днешният ни разговор ще е последен. Тя не идваше всеки ден, понякога се случваше да минат 2-3 дни, преди да я видя, понякога я срещах на други места, например някое кафе или кварталния супермаркет, което беше неочакван подарък, но ме изпълваше и с раздразнение, защото ми отнемаше удоволствието на очакването и ме оставяше с усещането, че не съм успял да извлека максималното от разговора, защото не съм имал време да го обмисля. Отдавна дебнех удобен и естествен момент да я поканя на среща и реших, че днес ще да го направя, дори и да нямам възможност да я осъществя. Но тя не се появи. И с тъга разбрах, че даже няма да мога да се сбогувам.

Докато в главата ми минаваха тези мисли, промяната започна. С неохота преминах в режим наблюдение – всеки път беше същото, но не съвсем. Важно беше да запомня и да документирам всичко, което се случва. Почувствах как светът изчезва и отново съм извън времето и пространството. Изживявал съм го много пъти, но всеки път е неприятен и физическото ми тяло не го понася добре. Усещането прилича на световъртеж, докато се бориш със силен махмурлук – едва напоследък можех да потвърдя това описание, дадено от по-зрели и преживели от мен. Намирах се сред буря от статично напрежение, вихър от континуум, в който всичко се променяше…но нещо беше различно. За първи път усещах толкова силно и искрено желание да остана там, където съм. Предишните пъти осъзнавах ролята си на наблюдател и никога не се съпротивлявах на рестарта, понякога дори го чаках с научното любопитство, че този път ще констатирам нещо, което не съм виждал преди в процеса… Особено интересно беше, когато светът отново се възстановяваше – чаках да видя последователността на построяване на реалността, къде ще се озова и коя дата ще бъде.

Но този път желанието ми да спра процеса беше неистово и караше всяка клетка на тялото ми да се съпротивлява на световъртежа и неизбежната промяна на света около мен. Стиснах очи и се съсредоточих върху това желание. Това също беше ново и трябваше да го осъзная и анализирам. Може би беше нещо, което имаше значение. Колкото повече се съсредоточавах върху съпротивата си, толкова повече се възвръщаше усещането за контрол над тялото ми и над света. Световъртежът намаля и главата ми престана да пулсира. Дишането ми се успокои. Отворих очи.

Нищото около мен изчезна и аз отново бях там, където бях, и нищо не се беше променило. Рестартът бе прекратен. Това никога не се бе случвало досега. Усетих струйка да се стича от носа ми, докоснах я и когато погледнах ръката си, осъзнах, че е кръв. И Тя, момичето, заради което не исках да си тръгна, стоеше пред мен, гледаше ме разтревожено и ми подаваше хартиена кърпичка. Поех я с благодарност и избърсах кръвта. Изпълни ме чувство на облекчение и еуфория. Аз все още бях тук и тя ми помагаше да се изправя с предложението да излезем малко на въздух. Дори когато станах и можех да ходя, тя не пусна лакътя ми, а после просто ме хвана за ръка.

Чак когато се разделихме часове по-късно, още носен от еуфорията на прекараното заедно време и промяната в отношенията ни, бръкнах разсеяно в джоба си в търсене на монети за метрото и извадих отново кърпичката, с която избърсах кръвта от носа си. Бях на път да я изхвърля, когато ми стори, че на нея има нещо написано. Разтворих я със странно предчувствие и върху кърпичката следите от кръвта ми ясно оформяха думите: „Нова квалификация: архитект на реалността“.

Разказът бе сред номинираните в раздел Проза, възрастни в конкурс „Светулки в шепите на времето“ на Нов живец Атина, 2020 и бе публикуван онлайн на страницата на конкурса.