milenamileva.com

– Можете да се преоблечете в тази стая – каза учтиво русото създание с неопределен пол, като отвори вратата към малка уютна стая с две канапета. Върху всяко имаше оставен сгънат комплект от блуза и панталон от лека памучна материя в бледожълто.

Двамата влязоха и затвориха вратата след себе си.

– Ох, сега и да се преобличам – въздъхна жената. Тя беше доста възрастна, стилно облечена – с лек кашмирен пуловер в тюркоазено синьо и прилепнали черни дънки, които изглеждаха от типа дрехи, излагани обикновено в бутици с бели стени и без цена на етикета. – И така съм си добре.

– Можеш да си поискаш дрехите обратно – намигна ѝ мъжа и после се разсмя. Той също беше възрастен, облечен в същия стил като нея. Вече разкопчаваше дънките си с нетърпение. Пръстите му леко трепереха и му трябваха няколко опита, за да уцели илиците, но това не разваляше настроението му.

– Все така не съм сигурна за цялото нещо… не сме направени да живеем вечно – промърмори жената. Тя внимателно свали перлената си огърлица, обици и гривна и ги сложи в джоба на дънките, след което сгъна всичко прилежно.

– Знам, че още се колебаеш, но ще видиш, че си струва. Не е необходимо да решаваме веднага. Нека видим днес, да обсъдим още, ако трябва… Но съм сигурен, че няма да съжаляваш – каза ясно мъжът. В движенията му личеше нетърпение, сякаш щеше да се впусне в нервен танц, веднага щом навлечеше лекия комплект от блуза и панталон.

– Хъм, същинска пижама – констатира жената, докато се оглеждаше в огледалото. Очите ѝ избягваха да се спират на лицето, което неумолимо издаваше възрастта с хлътналите сенки под очите и бръчките около устата, а вместо това се плъзгаха по фигурата, която „пижамата“ подчертаваше по безмилостно неласкателен начин. – Можеха да предложат нещо по-стилно като за баснословната сума, която струва тази услуга.

– Шшш, – прошепна мъжът, като се приближи зад нея и я прегърна. – За мен винаги си красива, каквото и да си облякла. Нямаше да можем да опитаме това, ако не бяхме на тази възраст. И вероятно нямаше да можем да си го позволим, ако не бяхме живели толкова дълго, че да имаме спестени пари, натрупани инвестиции и така нататък…

Когато и двамата бяха готови, натиснаха звънеца на масата и грациозният рус асистент се появи почти моментално – явно чакаше пред вратата. Поведе ги към друга стая, където имаше два фотьойла в разтегнато положение, като в луксозно кино. До всеки имаше маса, върху която беше оставен комплект от шлем-очила, ръкавици и бутилка минерална вода.

– Добре е да изпиете повече вода, преди да се включите – преживяването има дехидратиращ ефект – предупреди ги асистентът.

Мъжът и жената се излегнаха внимателно. Отпиха щедро от бутилките вода, наместиха очилата и когато увериха обслужващия персонал, че не, не им е студено и всичко е напълно удобно, шоуто започна.

***

На стотици хиляди километри, в друг подобен център и друга часова зона, двама младежи – момиче и момче преминаха през същата процедура. Движенията им, докато обличаха „пижамите“, бяха бавни и лениви, като на хора, които едва са се събудили от сън. Момичето бе слабо и много бледо, с изпито лице и израз на смесица от тъга и безпомощност. Имаше тъмна коса, която падаше на безжизнени клечки около лицето и често тръсваше неволно глава, за да прикрива лицето си с косата. Момчето също бе слабо и с подобен посърнал вид, но когато се облече, видимо се забърза.

– По-живо, имаме времеви прозорец, в който трябва да се включим. Нека сме там преди тях, за да можем да ги разведем както подобава и да ги предразположим.

Двамата се запътиха към стаята с шезлонгите – във всеки център на „Afterlife Inc” имаше по една такава. Нямаха нужда от асистент, тъй като бяха част от програмистите, работещи в центъра и можеха да се ориентират там и насън.

***

Стояха на пътека сред пищна избуяла зеленина. Беше топло и слънчево, без да е горещо. Небето над тях беше в най-красивия цвят на синьото, с няколко бели облачета за разкош тук-там. И двамата инстинктивно ахнаха, след като се погледнаха един друг, а после започнаха да разглеждат телата си. И двамата бяха много по-млади и стройни, сякаш старите им тела се бяха разпукнали като змийска кожа и под тях се бе показала незаменимата свежест на младостта. Чуваше се звук на течаща вода. Без да го обсъждат, и двамата се запътиха към него, като се наслаждаваха на бодрата си крачка и преливащите от енергия тела. Стигнаха до поточето, а пътеката се виеше покрай него. След няколко мълчаливи минути сред буйната лъскава трева и туфи разкошни цветя, те стигнаха до завой на пътечката. И веднага след него пред тях се откри лятна дървена къща с нисък полегат покрив, огромна веранда и прозорци по целите стени, които отразяваха небето и искрящата яркост на зеленината и цветята наоколо. Във въздуха се носеше напоително ухание на люляк, рози и крем.

– Интересно как усещам всички тези аромати, някак поотделно и наведнъж – прошепна жената. – Като различни инструменти в симфония.

– Винаги си имала чувствително обоняние. Тази пресъздадена реалност усилва всичките ни сетива и усещания, за да се забавляваме повече – подсети я мъжът.

– Да, и аз четох обясненията, друго е да го преживееш – въздъхна жената. – Не очаквах, че е толкова… силно, истинско. Сякаш ароматите имат вкус чак…

***

Момчето и момичето вървяха край потока към къщата по друга пътека. Те не изглеждаха по-млади, но имаха много по-различно излъчване, отколкото в стаята с шезлонгите. Крачката им беше бодра и движенията отривисти. Момичето изглеждаше по-ведро и живо. Тя се оглеждаше с ослепителна усмивка

– Перфектно е.

– Да, безкрайна зеленина и тишина, без шум от всякакви машини и електронни бипкания…-усмихна се момчето, после я прегърна през раменете.

– Без екрани и бутони, вместо това планини от книги от хартия, цели дни, прекарани в разходки…

– Идилия от предишен век – заключи момчето.

Влязоха в къщата, която имаше широка дневна, обзаведена с ниски маси, меки канапета и фотьойли в ярки цветове на фона на под от светло дърво. Навсякъде имаше книги – подредени в библиотека до стената, в две по-малки библиотеки, сложени удобно на ръка разстояние до всеки от шезлонгите. Върху масите имаше купи, преливащи от познати и екзотични плодове, от които се носеше сладка и вкусна миризма. Момичето ахкаше и докосваше всичко. Тя се спря на купата пред масата, избра един ананас, отиде до кухнята, взе нож и дъска и се захвана да го бели и реже със завидна бързина.

– Виж колко съм сръчна – не се порязах нито веднъж! Сякаш цял живот това съм правила.

– Да, толкова сръчна си единствено на клавиатурата – засмя се момчето.

Входната врата се отвори и по-възрастната двойка влезе. Момичето изписка от радост, остави ананаса и се хвърли да прегръща по-възрастната жена. Мъжете бяха по-сдържани в поздрава, но си личеше, че и между тях има топло приятелство. Срещата донесе осезаемо облекчение за всички – и четиримата бяха малко или много напрегнати до този момент.

– Как ви се струва? – попита дяволито момчето.

– Ами напълно автентично е – призна жената. – Зашеметяващо.

Тя протегна ръка и взе една нектарина от купата с плодове, разгледа я с интерес, след което я захапа.

– Мм, това определено е най-вкусното нещо, което съм опитвала някога. Сокът, миризмата, текстурата, перфектно е.

– А да ти се пие кафе? Или пък може би студено бяло вино – намигна момичето, докато облизваше пръстите си от сока на ананаса. При думите ѝ върху масата се материализира порцеланова чаша, от която се носеше неустоимо ухание на кафе, а до нея висока стъклена чаша, с лек конденз по стените, пълна с прозрачна светла течност.

Жената взе чашата с вино и след като се наслади на усещането на хладното стъкло, отпи с видимо удоволствие.

– Колко ли мога да изпия без последици – въздъхна с копнеж.

– Ами навярно колкото искаш, скъпа – отвърна мъжът ѝ, който вече държеше чашата ароматно кафе. – Или поне толкова, колкото можеше преди четиридесет години например – намигна ѝ той.

На тяхната възраст всяко удоволствие идваше с висока цена. Затова истинското кафе с кофеин (високо кръвно за мъжа) или повече от няколко глътки вино (отпадналост и главоболие за жената) бяха рядък лукс.

Жената продължаваше да се оглежда.

– Странно, всичко изглежда толкова…старовремско. Книгите, кухнята, плодовете, вилата, градината наоколо. Никъде не виждам лаптоп, екран, дори телевизор…

Момчето кимна.

– Да, всичко тук е подбрано като привидно идеалната среда за вас, за светът от младостта ви. Елате да ви покажа. – Той ги поведе през къщата към врата в другия ѝ край. Когато я отвори, и двамата ахнаха. Пред тях се разкри неочаквана и невероятна гледка на природен пейзаж с безкрайност от зеленина, хълмчета и поточета, малки езерца, виещи се пътеки и върхове.

– Това е рай за трекинг. Тук има всичко – джунгли, широки реки, рафтинг, върхове за покоряване… цялото пътуване от планетата, пред теб.

– Но ако можеш да имаш всичко, в момента, в който го пожелаеш, не е ли… малко безсмислено? – попита жената с леко повдигане на рамене.

– Да, затова не работи така. Това с кафето и виното беше просто глезотия, възможна само по време такава опознавателна обиколка. Всъщност всичко тук е огледало на истинския свят и наистина трябва да ходиш, ако искаш да стигнеш до онзи връх, като носиш храната и палатката си на гръб. Огладняваш и ожадняваш, изпитваш умора, имаш нужда от сън. Да, имаш безкраен достъп до пресни и вкусни зеленчуци и плодове, но ако искаш сготвена храна или някакво специфично ястие, трябва да си го приготвиш сам… След известно време най-вероятно ще се усеща не по-различно от истинският ти живот, но на по-хубаво и чисто място, с прекрасни природни дадености…

– Ще можеш да готвиш каквото си искаш, с всички свежи продукти, за които се сетиш – каза замечтано младото момиче. – Можеш да си имаш градината, да садиш домати, слънчогледи, дини…

– Или да събираш дърва за камината, да сковеш градински мебели за верандата – подсказа младежът.

Двамата по-възрастни се спогледнаха и избухнаха в смях.

– Определено ми харесва да натискам копче и да става готово – каза жената. – Сготвила съм достатъчно храна, да ми стигне за още два живота. И трекингът е ок, красиво е…но чак пък да трябва да покриеш определено пространство…няма да стигна далеч, освен ако пътят не води до някой бар с жива музика.

– Изобщо не си падам по дърводелската работа, нито умирам от желание да събирам цепеници за камината – добави мъжът.

– Да, всичко тук е замислено като идеалната среда за вас… ако човек изобщо не ви познава – засмя се момчето. – Засега няма как да има неща като ресторанти, концерти, барове и други хора… няма да бъдат достатъчно истински, нито убедителни, ако не са автентични, а тези светове тепърва трябва да се населят. И това ще стане и тогава ще има цели градчета, общества от хора със сходни интереси и ще има и театър, и музика, оригинални произведения на изкуството отвъд гроба, вероятно ще има една цяла нова творческа епоха, с възможност за сътрудничество между всякакви хора на изкуството… След няколко десетилетия може би. Но засега това – и той обхвана с жест величествената природа –  е само за двама. И затова можем да разчитаме, че скоро никой няма да разбере за нас… и за вас.

***

– Имаме още време, искате ли на плаж? – попита момичето и без да дочака отговор, помъкна жената за ръка към друга врата, която не бяха забелязали. Вратата беше синя и когато я отвори, изведнъж се озоваха на плаж със ситен като брашно пясък и кристално бистро море. Беше топло, на пясъка имаше няколко шезлонга с меки покривки под големи сламени чадъри, и в центъра им имаше барче с няколко коктейла.

– О! – възкликна по-възрастният мъж. – Идеалният плаж. А ако се кача по тази стълба, има ли врата, която води към ски-писта?

Младото момиче сбърчи носле.

– Не сме много запалени по снега, нали помниш? И без това има прекалено много от него в света ни. Но сме оставили възможности, веднъж на година има ден, в който можем да добавяме – намигна тя дяволито. С всяка секунда изглеждаше все по-пълнокръвна и изпълнена с енергия.

– Само веднъж в годината за един ден? – попита изненадано жената.

– Да, и то само ако сме покрили…всъщност открили вече определена територия с ходене, изследване и опознаване. Иначе, както каза ти, ще бъде прекалено лесно… – обясни по-младият мъж. – Наистина ще е безинтересно, ако можеш да променяш всичко, когато си поискаш. Твърде много избор обезсмисля радостта от живота.

– Да, именно. Но явно сте помислили за това. Всичко изглежда прекрасно – въздъхна жената. – За мен като за кратка почивка става. Ако имаме време, бих поплувала.

***

Няколко часа по-късно, с мокри коси и полепнал по бузите пясък, четиримата си казаха наздраве с шарени коктейли.

– Добре, искам го. Убедихте ме. Изглеждате много щастливи, сякаш наистина принадлежите тук – каза по-възрастната жена. – Направете, каквото трябва.

Останалите трима изпискаха радостно, след което всички се прегърнаха, сякаш никога повече нямаше да се видят.

***

Телата на възрастните мъж и жена лежаха неподвижно на фотьойлите. Дишането им бе равномерно. Фотьойлите бяха долепени един до друг и двамата се държаха за ръка, потънали във виртуалния сън. Не помръднаха, когато електричеството присветна и угасна, нито когато стаята се изпълни с дим. Дишането им се учести, после започнаха да издават хрипове и накрая, след няколко секунди конвулсии, телата им замръзнаха. Но не се събудиха и през цялото време ръцете им останаха здраво хванати. Виртуалната реалност държеше съзнанията им другаде, а без тях телата са просто черупки.

***

Четиримата влязоха обратно в къщата след дългата прегръдка.

– Сега трябва да се върнете там, откъдето дойдохме ние – каза момичето. Тя поведе уверено по пътеката през зелените папрати и цветя.

След завоя пътеката се разклоняваше на две – възрастната жена и мъж бяха дошли от едното разклонение, което сега се губеше в зеленината и сякаш стигаше до гъст храсталак, преплетен с цъфнала глициния.

– Вратата я няма… – прошепна възрастната жена. – Значи…

– Няма връщане назад – довърши мъжът. – Никога повече в тези стари и болни тела.

– В джоба на панталона ми са кодовете, не забравяйте – подсети момчето.

– Ами ако не проработи? – изведнъж в гласа на възрастната жена се чу паника. – Ако не можем да се върнем… изобщо?

– Тази врата – посочи момичето към малка дървена порта в края на другото разклонение, –  ще остане отворена още известно време. В най-лошия случай просто ще се върнете тук. И ще го измислим тогава – имаме варианти и за това. Но съм напълно сигурна, че няма да се видим скоро – усмихна се тя.

Мъжът и жената се спогледаха, поеха си дъх, след което решително се запътиха към малката дървена порта, отвъд която смътно се виждаше далечен градски пейзаж. Стигнаха я, отвориха я и преминаха заедно. Телата им станаха прозрачни, след което се разтопиха, а портата се затвори след тях с много автентично изскърцване.

***

Момичето и момчето се размърдаха на шезлонгите. Момичето още протягаше ръце и изпъваше пети, сякаш се наместваше в тялото си, но момчето скочи и започна да подскача из стаята.

– Работи, всичко работи, и нищо не боли. Даже не съм изтръпнал, колко е хубаво да си млад! Ох, много съм жаден.  – Обърна се и грабна бутилката вода от масата, след което я изпи на един дъх.

Момичето се изправи колебливо и бавно отиде до огледалото в ъгъла. Застана пред него и започна да разглежда отражението си.

– Ох, колко е странно да видиш чуждо лице в огледалото. Така, косата има нужда от друга форма и цвят… и тази бледа кожа трябва да види слънце, но всичко друго е прекрасно – момичето произнесе последните думи почти с радостен писък и вдигнати ръце. – Не мисля, че ще си искам онези дрехи – продължи тя със смях. – Няма по-добра одежда от това младо тяло.

– Какво те убеди? До последно имаше колебания, нали? – попита момчето.

– Ами… имаше толкова много тъга и унилост в тях, когато се видяхме за първи път преди година и нещо, и двамата изглеждаха като удавени… и толкова обезверени. – Тя взе бутилката с вода и също започна да пие жадно, докато говореше – Прекарали цял живот пред екраните, отгледани на пластмасова храна, всеки в куба си… А сега бяха толкова… пращящи от енергия и много щастливи. И май са си го направили достатъчно подробно и забавно, че няма да им омръзне скоро, поставили са си дори предизвикателства. Иначе трябва да чакат да остареят, за да имат шанс, и да спестяват безкрай, без да живеят истински, направо порочен кръг…И винаги такава малка част от света ще им бъде достъпна, с всички условия и ограничения. А ние искаме още известно време тук, без да робуваме на болестите си. Наистина почувствах колко много го искат, и колко различно изглежда за тях света. Ние имаме късмет, да сме минали през толкова различни времена и все още има много, което ни носи щастие и тук. Те са там, където искат, и ние също. Но, хайде, трябва да излезем, преди центърът да започне работа.

Двамата се преоблякоха скоростно и стерилизираха шлемовете и шезлонгите, преди да напуснат стаята. Навсякъде цареше тишина, тъй като беше нощ и центърът не бе официално отворен. Изключваха осветлението навсякъде след себе си. На изхода момчето се сепна, бръкна в джоба, извади бележка и вкара поредица от команди от терминала, чиято цел бе да изтрие всякакви записи относно посещението им през нощта. Когато врата се затвори безшумно зад тях и се бяха отдалечили достатъчно, и двамата се впуснаха в бяг – не защото се страхуваха, че някой ги гони, а защото нямаха търпение да започнат своя нов живот.