milenamileva.com

Импресиите бяха новото изкуство, по което всички полудяха. Съчетаваше в себе си визия и чувство, потапяше зрителя в нещо като сън и създаваше в него великолепно и ново светоусещане.

Развитието на технологиите и възможността върху тънък стъклен панел да оставиш „мисловен отпечатък“, който да предаде усещането само чрез докосване от друг човек, позволи на не малко хора да постигнат мечтаното – да предадат по абсолютно неоспорим начин чувства като безкрайна любов, нежност или силен гняв. Оставянето на такъв мисловен отпечатък не беше евтино и общодостъпно, а и не всеки умееше да се съсредоточи и да спре какофонията в главата си, за да предаде конкретно чувство или усещане. Искаше се особен талант. Владееха го малцина, обикновено творци, свикнали да канализират чувствата и енергията си по специфичен начин.

Но нямаше равен на Мелиса. Докато повечето таланти успяваха да предадат чувство, което обземаше приемника за няколко секунди, и все пак си оставаше външно за изживяващия, тя създаваше красиви и интригуващи импресии – сами по себе си нещо неземно. Когато човек се докоснеше до панела, той потъваше напълно в нейния свят за минути и мнозина споделяха, че усещането остава с тях задълго Вграденото чувство придаваше ново измерение на импресията, често неочаквано, малко или много уникално. Отключваше нещо лично за всеки зрител.

Именно тази свобода на интерпретацията потвърди статута на импресиите ѝ като нова форма на изкуство. Опитваха да ѝ подражават, и други творци създаваха импресии, но никой не можеше да се доближи до дълбочината и ефекта от усещането в нейните. Тя беше пионер, издигнат на пиедестал. Галериите с импресиите ѝ имаха списъци с чакащи за месеци напред – поради по-личния начин на изживяване на творбите се допускаха само по няколко души на час, за да имат възможност да се насладят на изкуството ѝ. Излизаха си замаяни, често онемели от изживяното, и в същото време търсещи отчаяно начин да го опишат, да го задържат. Всички споделяха, че след това са преживели просветление, че са успели да вземат трудно решение, да протегнат ръка към мечтите си, да се отърсят от ненужни окови или да изпитат душевен мир. Докосването до неземна красота, усещане за безкрайна любов и доброта им даваше неочаквана сила и подтикваше към нещо по-добро и съвършено.

Мелиса беше звезда, но водеше изключително затворен живот и упорито отклоняваше поканите за интервюта и публични изяви. „Импресиите ми казват всичко, което искам да кажа, няма нужда от повече“, беше стандартният ѝ отговор на молбите да се представи пред почитателите си. Светът познаваше само една нейна холограмна снимка – единствената, която можеше да се види в галериите, – на чувствено красива жена, облечена в кремава свободна туника, с дълги до кръста, разпилени във вятър коси, дълбоки черни очи и бледо лице, от което струи копнеж. Дясната ѝ ръка бе протегната напред, сякаш даваше нещо, а тъмночервените устни бяха полуотворени в безмълвен зов. Никой не бе успял да запечата друго нейно изображение и съществуването ѝ се превръщаше в легенда. Хиляди се влюбваха в този неин образ и го носеха в сърцата си заедно с изживяването, което им бе дала.

* * *

Той стоеше на кея в очакване на капсулата, която ще го отведе до нея. Още не можеше да повярва, че е приела поканата за среща. Прекара няколко вманиачени години в опити да я издири, да се свърже с нея и когато най-сетне получи отговор на дългите си съобщения, в които правеше всичко възможно да изрази защо е важно да я види, почувства, че е на път за дома.

Тя живееше на остров на края на света. Единствената връзка през десетките километри вода беше капсулата, която превозваше необходимите ѝ за ежедневието доставки и изключително рядко – по някой посетител, обикновено агента ѝ или някой от много ограничения ѝ кръг приятели. Не беше чувал някога да е приемала почитатели. Той бе единствен.

Сребърната форма на капсулата се появи на хоризонта и след няколко минути стоеше на кея. Той скочи в нея в момента, в който вратите се отвориха. След десет нетърпеливи минути, когато вратите се отвориха отново, пред него се откри друг тесен кей, а по средата му стоеше тя, каквато я беше запомнил до болка от холограмата ѝ – облечена в кремава туника и с пилеещи се на морския бриз коси. Разликата беше, че се усмихваше и лицето ѝ излъчваше спокоен триумф. Той се приближи колебливо. След години, прекарани в търсене и копнеж, не знаеше как да я заговори. Тя го изпревари:

– Чаках те. – Гласът ѝ беше дълбок, леко дрезгав и невероятно чувствен. Краката му едва не се подкосиха.

Тръгна бавно към нея. Един срещу друг бяха красива картина – той също носеше туника с цвят на беззвездна нощ. Специално я бе избрал с неясна надежда, че ще подхожда на нейния стил. Дългата му руса коса също се вееше свободно, а сините му очи пламтяха, гладни и нетърпеливи.

– Никой друг не може да разбере какво постигаш, никой друг освен мен – каза той, макар да искаше да го сподели с нея едва след часове опознаване и бавен разговор. Вместо това думите ѝ бяха отприщили чувствата му, бяха срутили всички прегради. – Изкуството ти е пропиляно за всички други. Аз съм твоята сродна душа, аз съм онзи, за когото твориш! Знам, че светът вижда само повърхността, знам за тайните ти. Можеш да ми покажеш повече, усещам го в импресиите ти като тъмна мелодия, като обещание за още, течение, което ме дърпа към нещо по-дълбоко… Усещам, че показваш само красивите и спокойни сънища, но аз искам да изживея кошмарите ти … защото под повърхността е истината, с мен можеш да бъдеш себе си… – продължаваше да говори той, останал без дъх.

– Зная. Почувствах го, щом чух гласа ти, дори без да слушам думите. Ела. Ще ти покажа. – Тя хвана ръката му без колебание и го поведе към края на кея, където се издигаше домът ѝ – красива, разчупена къща с форма на роза, приказно творение над водната повърхност.

В него се прокрадна неясно предчувствие, но вълнението от допира потисна предупредителните сигнали на съзнанието му. Ръката ѝ беше топла, мека и още не можеше да повярва, че държи за ръка невероятната, божествената Мелиса, но… знаеше, че винаги е съществувала за него, че го е викала през цялото време, че са половините на едно цяло.

– Тук е моята лична галерия, в нея са импресиите, които никой още не е виждал, но само ти си способен да оцениш. Всичките са единствено и само за теб. Нямаш представа откога те чакам.

Водеше го към вход, преграден от тежка метална врата. Натисна панела до нея и вратата се вдигна плавно и безшумно. Пред него се простираше галерия – безкраен коридор с импресии от двете страни, всяка една тъмна като отделна бездна. Той пусна ръката ѝ и влезе. Приближи се до първата и без колебание я докосна. Тялото му се вцепени, а след това през него премина гърч.

Мелиса стоеше на входа, наклонила леко глава над дясното си рамо и го наблюдаваше с лека усмивка. Той се откъсна с триумфиращ вик, след което нетърпеливо се приближи до следващата импресия и я докосна с ръка.

Не изчака да види реакцията му. Натисна отново панела и металната врата се спусна. Той нямаше дори да забележи. Коридорът бе дълъг над километър и всяка следваща импресия щеше да го отведе много по-надалеч, чрез възприятия, страхове и истини към пропастта на истинското му аз. След два дни щеше да поръча на обслужващия персонал да го изведе. Понякога ги намираха мъртви, други в нещо като кома. Никой не излизаше от галерията способен на каквото и да е зло повече. Тя ги качваше обратно на капсулата и ги пращаше до сушата, където ги чакаше полицията.

Никой от тези почитатели не беше невинен. Едни се оказваха терористи с план да взривят света, други – отдавна издирвани серийни убийци. Някои още не бяха извършили нищо, но пък беше въпрос на време. Тъмнината ги зовеше и те откликваха, а тя ги приласкаваше в своята утроба.

Разказът е публикуван в е-списание на сп. „Сборище на трубадури“ (Год. 11, брой 12)