milenamileva.com

На вратата се почука плахо.

Жената стана и се приближи с бавни стъпки. Беше възрастна, облечена с широка тъмночервена рокля и наметната с шарен шал. Дългата ѝ къдрава коса, обилно прошарена с бяло, падаше като гъст плътен водопад над раменете ѝ.

На вратата стояха мъж с измъчено изражение и малко момченце, което се въртеше неспокойно и следеше с поглед малко пухкаво кученце. То се въртеше около краката му и джавкаше възбудено. Козината на кученцето светеше в сребристо и прозираше леко. Ясно.

– Заповядайте – каза жената.

Мъжът хвана момченцето за ръка и го придърпа. Кученцето прескочи прага и момчето едва тогава го последва. Мъжът пристъпи още крачка напред и въздъхна. Личеше си, че не е свикнал да посещава места като нейния апартамент и се чувстваше неудобно. Скептик. Сигурно беше дошъл отчаян, като последен опит, след нечия неочаквана препоръка.

– Не знам как да обясня. Петьо – той посочи към момченцето, – продължава да твърди, че…

 – Ясно, виждам – прекъсна го жената. – Виждам кученцето. Проблемът не е в момченцето. – Тя се наведе и гушна пухкавата животинка.

 – Той е много мъничък и не е разбрал, че умрял. Случва се понякога, когато са много млади, игриви и толкова обичани. Как точно загина?

Мъжът гледаше невярващо жената, която държеше дланта си извита, сякаш беше хванала нещо малко и с другата галеше… въздуха. Отговори с видимо усилие и треперещи устни:

– Петьо играеше с него на една алея в парка. Гонеха се…Велосипедист мина през кученцето с голяма скорост. То умря на място… Но Петьо отказа да повярва, колкото и да му обяснявахме, изобщо не обърна внимание на трупчето, все повтаряше че Снежко си е наоколо и си играе с него. Водихме го и на психолог… – гласът му заглъхна. Той продължаваше да гледа жената със смесица от изумление и страхопочитание.

Жената галеше невидимата животинка. Петьо се приближи и също започна да я милва. Само той и жената я виждаха.

– Нали разбираш, трябва да се сбогуваш с него – каза нежно жената на Петьо. – Мястото му не е тук, а ти скоро ще престанеш да го виждаш и няма да има по-тъжно призраче на света. Аз ще му помогна да намери пътя. Ще се намерите после.

Детето кимна тъжно. То се наведе и целуна кученцето по нослето.

– Ще ми липсваш – каза, след което се отдръпна и хвана мъжа за ръка. По бузата му потече сълзичка. Жената я пое с пръст и я капна върху кученцето. То изскимтя тихо. Но когато жената го сложи на пода, то не изтича към Петьо, ами се сви на пода в кротко сребристо кълбо.

Мъжът не се стърпя:

– Значи, наистина го виждате? Значи Петьо не си е измислял?

– Не – въздъхна жената. – Петьо още вижда света с цялото му богатство и светлосенки. А Снежко, залисан в играта и обгърнат от обичта на Петьо, просто е пропуснал да си отиде. Аз ще се погрижа.

– Много благодаря. Как да се отплатим? Не знам какво се прави – каза мъжът.

Жената се усмихна:

– Не вземам пари. Просто помагам. Трябва да оставите нещо скъпо за вас, от сърце.

Мъжът бръкна в джоба си объркано. Но момченцето го изпревари и ѝ подаде опърпана червена платнена топка – явно на Снежко.

– Да, това е напълно достатъчно – каза жената с доволен вид и взе топката. Подхвърли я и сребристата животинка я подгони из стаята, забравила за тъгата от раздялата.

Те си тръгнаха, а жената се отпусна на един стол и загледа играещото с топката кученце. Трябваше да го напъти към Оня свят, но сега чакаше следващия си посетител. Чувстваше се по-уморена от обикновено и цялото ѝ тяло тежеше. Но имаше още работа. Взе няколко големи свещи и ги запали, след което ги подреди из стаята. Предчувстваше, че за следващото изпращане ще е нужен огън.

След малко на вратата отново се почука. Влезе жена, не много млада, но не и възрастна все още, с естествена и нежна красота. Беше ниска, слаба и облечена в прилепнала по тялото ѝ тъмносиня рокля, която подчертаваше красиво фигурата ѝ, без да разкрива твърде много. Тя се усмихна несигурно, отметна подстриганата късо тъмна коса и разказа:

– За първи път идвам на такова място. Но от години се опитвам да се освободя от един човек. Разделихме се, напуснах го неведнъж, опитвам се да прекъсна всякакъв контакт с него. Но колкото и да се боря, нещо в мен все се пречупва и отново го пускам в себе си. После е още по-трудно да го прогоня. Той е жесток, не ме обича, никога не е, само ме използва и ми вреди… Наскоро една приятелка ми каза, че може би ми трябва помощ да се освободя… затова съм тук. Можете ли да ми помогнете?

Жената я слушаше внимателно. След което се приближи и нежно я докосна по врата.

– Да, виждам примката му. Позволила си му да ти я закачи и винаги, когато поиска, успява да те придърпа обратно към себе си.

 – Как?!

  – Всеки от нас има една такава висяща бримка… За теб е била нуждата от такава любов и той се закачил за нея. Ако продължава да те дърпа така, рано или късно ще те разплете.

Нежно хвана примката, обляна в кървавочервена светлина и бавно я вдигна през главата на клиентката. Когато застана пред нея с примката в ръце, тя ахна – виждаше пулсиращото кървавочервено въже.

– Сега трябва да я отделиш от себе си, да изтръгнеш корена ѝ от сърцето си.

– И завинаги ще се освободя? И защо му е било необходимо това, той какво получава?

 – Твоята безкрайна любов, която му дава енергия. Направил го е несъзнателно, усетил е твоя зов и слабост… Но ти му даваш сили и го окриляваш, без да му се налага да ти се отплаща… Паразитна и жестока връзка. Сега хвани края и я издърпай от сърцето си. Само ти можеш да го направиш, без да се нараниш.

Жената опита колебливо и с изненада почувства енергийната нишка през пръстите си. Изведнъж единият ѝ край се разтегна и оформи яркочервена следа през стаята,  града и тя го усети, там някъде, накрая… Спомни си всички онези необясними моменти, когато изведнъж мисълта, че не може без него, я дърпаше към поредната пропаст. Проследи как другият край потъва в тялото, близо до сърцето. Хвана го с две ръце и дръпна силно. Изведнъж ѝ стана леко, сякаш бе свалила стегната рокля и можеше да диша дълбоко.

– И какво ще стане сега? – попита .

– Вероятно неговият живот ще се разплете, взимал е много от обичта ти… Но не го мисли, ти вече си свободна.

Старицата се наведе, взе примката от пода, събра пулсиращата нишка и я сложи в купата, която държеше под ръка за такива остатъци от окови. После взе една от свещите и я подаде на жената.

Гостенката си тръгна усмихната и подмладена. За благодарност остави един лунен камък на изящна сребърна верижка – единствения подарък, който бе получила от нещастната си любов, но носеше винаги. Старицата ѝ спести обяснението, че така е сложила примката около врата си, защото това не беше подарък, направен от любов, а с цел да примами и да задължи. Но чрез искрената благодарност, с която ѝ го бе подарила, камъкът светеше с красива бяла светлина.

Жената седна. Едвам си поемаше дъх. Не сподели колко тежеше примката – не можеше да го покаже на клиентката, за да не я изплаши. Чуждите съдби са тежки и боравенето с тях отнема много сили, но понякога хората трябва да повярват, че е лесно, за да се осмелят да променят живота си.

Третият посетител за деня беше изненада. Старицата се надигна тежко и отвори, преди да чуе почукването, защото усети нечие осезаемо присъствие. Там я чакаше тъмен силует.

Старицата ахна. Отстъпи и сянката се плъзна в стаята, а вратата се затръшна. На светлината от свещите се виждаше висока фигура на мъж с наметало и изсечено лице, толкова слабо, че приличаше на череп.

– Реших да не нося косата – каза той с нещо подобно на усмивка.

 – Значи е време. Умората….това било.

  – Да, и от благодарност за помощта през всичките тези години, дойдох лично. Време е да си починеш.

Той се обърна и отново отвори вратата, но този път там нямаше сив коридор в бетонен блок, а светлина. Тя изведнъж усети как я напуска цялата умора, натрупана в тялото ѝ, което цял ден държеше изправено единствено с волята си.

Някога, като по-млада жена, след голяма за нея, но малка за света трагедия, се разболя тежко и известно време беше на прага на смъртта. Искаше ѝ се да умре, тъй като животът ѝ се струваше безсмислен. Постепенно оздравя, но вратата към отвъдното остана полуотворена за нея и след време откри, че можеше да помага на хората да се разделят с нещо или да изпратят някой. Правеше го вече от много години, но явно бе дошъл и нейния ред.

Наведе се и взе кученцето, което пак се бе заиграло с топката в краката ѝ. Щеше да го отведе със себе си, а и кой знае, можеше да го задържи. Нямаше търпение да види какво я чака там, на другия свят, на чийто праг бе прекарала толкова много години.