milenamileva.com

Водната повърхност се издигаше пред нея като застинала вълна. Хълм, покрит с вода. Но водата не се стичаше надолу, а стоеше неподвижна въпреки наклона. Това беше зловещо и красиво в същото време. През прозрачната повърхност се виждаше песъчливо дъно, а самата вода бе набраздена от лек бриз. Над главата ѝ се простираше безкрайно синьо небе без нито едно облаче. Прекрасен сън. Нямаше представа какво я чака след билото на водния хълм, но водата беше приятно топла и тя тръгна с боси крака нагоре. Лекият бриз разрошваше косата ѝ и я разхлаждаше. „Дано остана по-дълго тук,“ помисли си. „Тръгвам да изследвам….“

Хората се пристрастяват към различни неща. Ана беше пристрастена към сънища. Преди известно време откри, че когато дремва в необичайни часове на деня, сънищата ѝ са особено ярки и интересни. Всеки един беше врата към друг, много шарен свят и тя нямаше търпение да я отвори. Започна да намира причини и време да спи по малко всеки ден в час, в който другите обикновено работеха и тичаха наоколо като важни заети пчелички. Можеше да си го позволи, тъй като работеше нощем дистанционно за компания в друга часова зона. В началото избягваше да работи всяка вечер, за да има време за живота си в часовете, в които приятелите ѝ обикновено си почиваха и социализираха. Но постепенно жаждата за нови сънища изтласка желанието ѝ да прекарва време с хора. Опитваше се да им разказва, но бързо забеляза, че се отегчават. Как да им обясни за този хълм от вода с думи, които не притежаваха необходимите измерения? Беше толкова красиво и …. извънземно. Това продължаваше вече няколко месеца и дневния сън се превърна в любим навик.

Но днес се случи нещо неочаквано, докато се любуваше на синьото небе. Там все така нямаше облаче, но изведнъж се появи черна пукнатина, която разрасна и небето заваля върху нея в хиляди стъкла. Събуди се с неохота. Какво беше това? Дори не стигна до върха. Погледна часовника си. Спеше вече четири часа, главата я болеше, беше жадна… май няма да стане. Не. Още 10 минути само… тя се обърна в леглото в затъмнената стая и се унесе отново.

Реалността се раздвояваше и разпадаше. Като картонена кутия, чийто стени подаваха на горещата течност, налята в нея. Черен катран изпълваше всяка пролука. Сякаш в центъра на света имаше голям черен октопод, който ставаше все по-голям и по-силен. Пипалата нарастваха и не оставяха място за нищо друго. Зеленината и синевата отстъпваха място на чернилката, звуците се превърнаха в дрезгав зловещ шепот, а мракът беше гладен и безмилостен. Безнадеждност и страх.

Втори кошмар за деня. Стана с огромна неохота от леглото. Беше някакъв следобеден час и не ѝ се правеше нищо, освен да спи. Но двата кошмара бяха прекалено изтощителни. По-добре чаша кафе. Застана пред отворения прозорец, през който влизаше плаха пролет. Пейзажът навън беше несравнимо по-блед и скучен. С изключение на… Сърцето ѝ трепна. Момчето с кучето беше там– слаб младеж с дълга рошава коса, който живееше наблизо, разхождаше кучето си. Или по-точно, кучето тичаше бясно наоколо, а стопанинът му стоеше с доста омърлушен вид. Тя го харесваше, забеляза го още преди месеци, когато се нанесе в квартала. Дори и сега на поляната, той се открояваше като нещо по-солидно и истинско от всичко останало наоколо, въпреки унилия си вид. Искаше да го заговори. Но не си спомняше някога да е уловила погледа му. Често го виждаше с кучето на поляната, докато пиеше кафе и тъй като това се случваше във всякакви странни часове на деня и дори нощта, разбираше, че явно и той не се движи по стандартната програма на останалия свят. Това й даваше усещане за странна близост с този човек, макар и той навярно да не знаеше за съществуването ѝ.

„Обърни се“, опита се да му внуши. „Погледни ме най-сетне, ела, ще ти предложа кафе“. Но той стоеше все така унил, докато кучето му се стрелкаше напред-назад. Често играеше тази игра със себе си. Един поглед беше достатъчен, Но не, и днес нямаше да се получи. Въздъхна, затвори прозореца и се върна към компютъра.

Следващите дни имаше обучение за нов софтуер и не ѝ оставаше време да спи през деня, а когато спеше през нощта, не сънуваше или поне не си спомняше много от това, което се случваше. Сякаш в онова особено дневно време улавяше друг сигнал, защото сънищата ѝ бяха много ярки и запомнящи се в сравнение с тези, които сънуваше нощем. Нямаше търпение да продължи да се потапя в тях и веднага, щом имаше възможност да се свре в леглото през деня, тя го направи. Затвори очи и… Намираше се на остров. Някак си разбираше, че този остров е някъде там в онова море, което предизвиква гравитацията, което създава хълмове от вода, но сега нямаше време да му се радва, защото островът беше… тъмен, странен, и прекалено открит. Гонеше я зло и трябваше да се скрие, но нямаше къде. Около нея се тълпяха уплашени хора и тя усещаше, че очакват по-скоро тя да ги защити, отколкото те нея. Опасността приближаваше. Всички се прилепиха до земята и се опитаха да се превърнат в трева. Усети как една ръка я докосва по главата. Беше разкрита. Щеше да се случи нещо страшно. Целят свят зависеше от нея, я тя не можеше да го защити. Ужасът беше толкова истински. Събуди се с писък, заседнал гърлото. Когато отвори очи, намери гласа си, започна да крещи истински, за да успее да се събуди напълно и да прогони страха, който още лепнеше по тялото ѝ.

Какво ставаше, по дяволите? Защо нейното сънно убежище изведнъж стана толкова враждебно? Всичко беше различно, цветовете бяха мрачни и зловещи. Направи си кафе и седна отново на перваза на отворения прозорец.

Момчето с кучето пак беше там. Изглеждаше съвсем смазан и сякаш едвам се държеше на крака. Изведнъж се свлече и седна на тревата. Тя изпита желание да отиде и да го прегърне. Изглеждаше толкова безпомощен и самотен. И тя се чувстваше по същия начин, особено след изтощителния и изпълнен със страх кошмар. Обхвана я внезапен порив на смелост. И защо не?  Мина достатъчно време, откакто нейната „голяма“ любов си отиде. В крайна сметка не беше нито голяма, нито наистина любов, и това беше най-тъжната част – осъзнаването на тривиалността на човек и връзка, които не си струваха дори да скърбиш за тях. Пропиляно време. От доста време беше сама, а и напоследък май прекарваше прекалено много време извън реалността. Време беше за истински контакт.

Наля кафе в още една чаша. Живееше на първия етаж, затова просто прехвърли крака през перваза и леко скочи на поляната. Запъти се към момчето с решителни стъпки. Когато наближи, той се обърна рязко и я погледна за първи път. Лицето му изразяваше такова изумление, че тя застина. Той я гледаше не само сякаш я познава, а сякаш изведнъж е видял призрак. Направи още една колеблива крачка към него.

– Здравей… искаш ли кафе?

            Боян седеше на поляната. Кучето му тичаше радостно наоколо, щастливо, че мрачният му стопанин най-сетне се е отделил от тъмната стая и компютъра. Боян пишеше книга. Започна като на шега, донякъде защото трябваше да прави нещо с цялото свободно време, което иначе представляваше опасен капан за мисли. Имаше склонност към дълбоки депресии и на няколко пъти беше стигал до крайности, които не бе добре да повтаря. Беше брилянтен програмист и преди време разработи игра, благодарение на която не му се налагаше да работи, освен ако нямаше интересно предложение. И негов приятел с издателство му предложи да използва богатата си фантазия да напише фентъзи роман. Започна да пише, без да има ясна представа накъде ще го отведе това. Всеки ден рисуваше с размах ярки картини на вълшебни светове. Потъваше в тях и се чувстваше щастлив и спокоен.

Но наскоро изгуби близък приятел от детството, който загина при катастрофа. Челен удар с дърво. Не един от общите им приятели се чудеше дали това не е било нарочно. От този ден картините в книгата му ставаха все по-мрачни, вместо слънце и светлина, там имаше чернилка, зло и опасности. Преследваше го осъзнаването, че в крайна сметка всички сме сами и разстоянието до друго човешко същество е бездна, в която винаги пропадаме. Но, странно, когато пишеше, в главата му изплуваше женско лице, което му стана толкова познато, че дори го скицираше върху каквато повърхност имаше наоколо. Без да взема съзнателно решение, той превърна тази жена в героиня на романа си, тя преживяваше приключения и битки, които напоследък ставаха все по-трудни за победа, нейната магия и армия се топяха пред чернилката, която се надигаше от бездната…и точно сега той се чудеше дали с нейната евентуална гибел няма да си отиде не само измисления му свят, но и той самия. Колкото и да се опитваше да измисли различна история, тъмата го теглеше неумолимо…

Изведнъж тихи стъпки зад гърба му го накараха да се обърне. Пред него стоеше тя, неговата муза, от плът и кръв, в избелели джинси и размъкнат пуловер. Подаваше му чаша с димящо кафе. Той погледна към чашата и изведнъж тя се уголеми, превърна се в слънчево море, в което те двамата изкачваха един воден хълм към безоблачен хоризонт. Мракът отстъпи и се стопи безпомощно, като победен звяр.

Момичето и момичето седяха на тревата, пиеха кафе и търсеха думи да обяснят това, което ги е събрало, но скоро нямаше нужда от думи, защото сигналът беше още по-силен, сега, когато бяха един до друг.