milenamileva.com

Огледалната повърхност на езерото блестеше във всички цветове на дъгата. Езерото беше малко, кръгло и изглеждаше дълбоко, но не и опасно, а сияйната вода представляваше неустоим спектакъл. Сводът на пещерата отразяваше цветната симфония на водата и леката бяла мъгла, която се стелеше около езерото, завършваше цялата картина по невероятен начин. Беше толкова красиво. Спираше дъха. Като лъскаво бижу. Можеше да му се любува с часове. Напомняше ѝ нещо, спомен от детските години, когато тайно вземаше черното сгъваемото джобно огледалце на майка си от дамската й чанта и после се оглеждаше в него, като се опитваше да „изненада“ себе си и да се види за момент като непозната – за да може да разбере как я виждат другите хора. Сякаш стоеше на ръба на уголемена версия на това джобно огледалце Може би наистина минаха часове, преди да се запита как се бе озовала там. Огледа се отново. Пещера, която напомня сгъваемо джобно огледало. Приказно цветно езеро. Мъгла. Ха. Добре. Ами няма какво друго да е, освен сън. По навик тръгна да се ощипе, но после се спря. Все пак беше …някак неистово красиво. Това не беше от сънищата, от които бързаше да се събуди. Погледна тялото си. Носеше любимата си лека черна рокля от мек памук, която стигаше до коленете и в която много се харесваше. Краката й бяха боси…в момента, в който го осъзна, почувства хлъзгавината на камъните отдолу. Интересно. Погледна отново към езерото. „Дали мога да плувам тук, преди да свърши съня?“ – помисли. 
Въздухът беше приятно топъл, без да е влажен. Направи няколко внимателни крачки към водата. Сепна се, когато видя момичето. Фигурата изплува сред мъглата неочаквано. Седеше на ръба на водата, обвита в дългата си черна коса. Май беше гола. Краката й не се виждаха. Русалка? Става все по-забавно. Приближи се още малко. 

– Хей!

Момичето бавно обърна глава. Не се виждаше добре, но през косата й се очертаваше изящно слабо лице и намек за огромни тъмни очи. Косата й беше много дълга, покриваше гърба и падаше от двете й страни като гъста завеса. Сега видя, че е свила краката пред себе си и ги е обхванала с ръце. Нямаше рибя опашка. Не е русалка…май. Беше много слаба, ефимерна почти. Приличаше повече на скица на момиче, отколкото на истински човек.

– Здравей – отговори глухо създанието. 

– Какво правиш тук? – реши, че този въпрос е по-смислен от „какво си ти“?

– Топя се – отговори момичето. -Скоро ще изчезна съвсем.

– Защо? – това беше доста неочакван отговор.

– Плувах в езерото.

– Какво е това езеро? -смяната на темата може би ще даде повече информация.

– Огледало, което се храни със спомени. Ако поплуваш в него, то поглъща паметта ти. Много е приятно. Докато си във водата, виждаш и чужди спомени. Сякаш гледаш филм. Има и весели и тъжни неща, но не ги преживяваш толкова, защото не са твои. Прекарах доста време вътре.

Докато момичето говореше, тя погледна към повърхността и ахна. Сега, от по-близо, виждаше че цветните отблясъци по повърхността са картини, бързо менящи се, лица, пейзажи….

– -Това са спомените на всички, които са плували в него. Няма спомени, няма болка. Излизаш и главата ти е празна. Пълен покой. Но не знаеш къде да отидеш след това. И оставаш тук, докато се разтопиш. Там, отвъд мъглата, е пътят назад. Но няма какво да правя там.

– А как дойде тук?

– Мисля, че избрах да дойда. Исках да забравя….нещо… или някого…или всичко. Вече не знам. Не помня. А ти как дойде? – гласът на призрачното момиче беше равен и някак примирен.
– И аз не знам. Мисля, че сънувам – каза несигурно, като обхвана раменете си. Побиха я тръпки. Този разговор.. беше прекалено истински. Насън обикновено нещата бяха по-хаотични и се променяха бързо.

– Може и така да е. Може и аз да сънувам. Но май няма да се събудя.

– Ако нямаш спомени….как можеш да знаеш коя си? Звучи доста страшно.

– Да, именно. Не ме е страх, но не знам къде мога да се върна. За да забравиш болката, трябва да забравиш какво я е причинило. Но много от изборите, които правиш, дори и тези, които те нараняват, са предопределени от това коя си. И затова забравяш повече. Затова седнах тук, да помисля. Но нищо не мога да си спомня, нито да измисля. След известно време забелязах че започвам да изчезвам. Преди не бях толкова…. – създанието огледа ръцете си -….грациозна – засмя се леко и кухо.

– Точно преди да те видя, си мислех, че искам да поплувам. Изглежда много примамлива тази вода, толкова красива.

– Да, прекрасна е. И е топла, и канеща. Всъщност мисля да се върна в нея. Да поплувам и да позабравя още. Може би разтапянето вътре ще е по-приятно…. – ефирното създание се разгъна колебливо пусна краката си напред. Наистина беше много слаба, почти прозрачна.

– Недей, ела с мен, може би като излезем оттук, ще си спомниш – каза тя и се приближи към призрачното същество, изпълнена със силен порив да й помогне, да я спре, да я изведе оттук. Изведнъж това стана много важно.

Езерното момиче не й обърна внимание и се плъзна към водата. Тя успя да я хване за ръката и се изуми от усещането – сякаш държеше крехка сламка. Опита се да я дръпне към себе си, но срещна неочаквана съпротива. Водата бе засмукала краката на момичето и теглеше навътре! Около краката му се образуваше цветен въртоп. В същото време в ръката я прониза остра болка, сякаш някой заби нож и капки кръв започнаха да се стичат надолу във водата. Тя стисна още по-силно независимо от кръвта. Нещо се опитваше да я спре да помогне на момичето. То се обърна към нея с внезапна паника, сякаш бе променило решението си и тя ахна. За първи път го видя добре и…. сякаш виждаше сянка на собственото си лице, изпито и без цвят, разкривено от ужас. Там, където трябваше да е сърцето, стърчеше бяло парче порцелан, като част от супена чиния. Изненадата охлаби хватката й и тъничката ръка се изплъзна. Чу се тих плясък, подобен на доволна въздишка и момичето вече го нямаше. Водата се изравни. Езерото си беше все така красиво, но изведнъж й се стори ужасно зловещо. Трябваше да се махне оттам, веднага.

Обърна се и се затича към мъглата, която беше на метри от ръба….но колкото и да тичаше, не можеше да я стигне. Усети вода, която се плиска в краката й и която внезапно се сгъсти като сироп. Започна да тича още по-силно. Сега вече трябва се събудя, помисли си. Хвана меката част на ръката над лакътя, защипа с палец и показалец и стисна с колкото се може повече сила. Не усети ощипването, но стените на пещерата започнаха да се разпадат..

Лежеше в леглото си. През завесите се промъкваше сива утрина светлина. Една част съзнанието й все още беше в пещерата….но вече бе излязла от съня. Огледа се. Голямото легло беше празно. Последваха няколко минути на блажено неведение. После видя празната бутилка водка до леглото…телефонът, който се беше разглобил, когато го метна на пода…Надигна леко глава от възглавницата и тътенът в главата от неизбежния махмурлук не закъсня.

Да, снощи беше гадно. Скараха се много грозно, крещяха си неистово, в кухнята сигурно още лежат парчетата на чиниите които тя помете със замах, казаха си неща, които не могат да върнат назад, той си тръгна, а тя не го спря. Май че този път завинаги.

Пулсиращата болка в ръката й припомни, че когато се опитваше да събере парчетата от счупените чинии, се поряза отстрани на дланта. Рукна кръв. Той не се приближи, не направи опит да й помогне да намери нещо, с което да се превърже. Продължаваше да крещи и обвинява, докато тя омотаваше ръката си в кърпа. Може би това беше окончателният знак, че е свършено и от любовта му не е останала и капка.

И когато заспиваше, изтощена от гняв и безсилие и бремето на пропилените шансове, си мислеше за оня филм, в който хората можеха да си трият паметта и толкова много й се искаше да може и тя да забрави всичко, и него, и болката, която й причиняваше, и тази изтощителна кавга, и всичко, което я беше довело до тук, до този момент…

Да, сънят не беше никак труден за разгадаване. Езерото на забравата… хаха. Пълно с водка навярно.

Наведе се с усилие, събра частите на телефона и го сглоби. Дисплеят беше напукан на паяжина. Не можа да го накара да заработи. Още по-добре.

Винаги я дразнеше фразата „Което не те убива, те прави по-силен“. Едва ли. По-скоро всяка малка полу-смърт отнема илюзии и добавя горчивина. 

Но и без спомени едва ли щеше в бъдеще да знае как да промени избора, който води до тази болка. По-силен не, но може би малко по-мъдър. И това стига.

Затвори очи и се отпусна назад. Сега ще полежи още малко, после ще стане, ще изпие литър вода, ще вземе един дълъг душ… може би ще трябва да си внесе табуретката, че не е ясно дали ще издържа права повече от минута-две. Засмя се. Ок, можем да се смеем. Да, душ. После… ще видим. Но няма да забравям.