milenamileva.com

Пламтящи, огнени цветове, които изригват от гърдите ѝ, превземат мрака и разцъфват като хищни лилии, жадни за живот, протягащи езици нагоре….усеща как енергията блика от нея и ги храни, как им дава живот докато собственото ѝ тяло олеква….толкова са красиви ….Нещо я стресна от унеса и тя отвори очи. Цветята изчезнаха и силите ѝ неохотно се върнаха. Наоколо беше светло. Беше обяд и тя седеше на пейка в парка, под последните плахи лъчи на есенното слънце. Унесе се за малко и те дойдоха в съня й. Това беше често повтарящ се напоследък сън, който й харесваше неимоверно, но и малко я плашеше. Когато цветята избухваха около нея, изпитваше комбинация от сексуално удоволствие, подобно на оргазъм, освобождаване и екзалтация….но го имаше и момента на отслабване, сякаш тялото й даваше най-ценното си, за да нахрани жадните цветя и от него оставаше само обвивката, и това беше плашещо. Ако ги остави да разцъфнат докрай, дали ще се събуди изобщо? Сякаш беше на път да стане едно от тях. Но ….ако удоволствието, което изпитваше, докато им даваше живот, беше толкова интензивно, защо да не се разтопи сред такъв екстаз, който да затъмни всички изпитани досега удоволствия?  Защото, като се замисли, в живота ѝ напоследък нямаше много такива. Преобладаваше усилието, умората и болката. Всеки ден беше борба. От събуждането до лягането. Тъмният облак на депресията я преследваше неотлъчно, и успяваше да я нападне в най-неочаквани моменти. Ако преди време можеше да предвиди какво ще предизвика поредното пропадане и да го избегне или да се подготви за него, напоследък звярът я нападаше подло, скачаше върху гърба й, забиваше нокти в най-неочаквани моменти и тя усещаше как я обзема познатото усещане за потъване в черната тиня, за безсилие и за безпомощност, които отнемаха смисъла на всичко.

Цветята дойдоха за първи път след една особено лоша вечер, когато плака толкова много, че накрая не й бяха останали сълзи, но тялото ѝ продължаваше да се тресе от безумни конвулсии. Накрая заспа, още хълцайки, и си мислеше как не ѝ се събужда. Тогава, някъде в дълбините на съня, изведнъж се осъзна в пълна тъма, а цветята бяха там. Събуди се и усещането беше толкова истинско, че всичко друго бледнееше. Стана от леглото, но спалнята, кухнята, чашата за кафе…всичко изглеждаше нереално, пред очите й имаше петна, а в главата й още пламтяха ярките багри на цветята. Това усещане се връщаше отново и отново през деня, и я караше да се съмнява в реалността на всичко останало. От този ден натам разговорите с хората й се струваха кухи и безсмислени, усилията им да я убедят във важността на някакви дреболии – нереална и пренебрежима. Не можеше да разкаже на никого, знаеше, че ще звучи странно и побъркано. Дори не можеше да намери правилните думи. Но за първи път от доста време се чувстваше спокойна и дори малко щастлива. Обичайният хаос в главата й се беше слегнал и постоянното усещане за непринадлежност не беше толкова остро и болезнено. Тъгата си беше тук, но не я измъчваше толкова много. Дълго време успяваше да поддържа някаква фасада на нормалност, но напоследък ставаше непосилно. Престана да се вижда с хора, защото усилието да се връща в реалността отново заради тях беше изтощително. Разбира се, тя нямаше представа как се чувстват другите хора, как мислят и как преценяват света, но имаше силното подозрение че на повечето от тях едва ли им се налага да премислят нещата толкова много и не им отнема идиотски много време да изградят стратегия на действие за най-обикновените ежедневни ситуации. Ситуации, подложени на сложен анализ по време, преди и след това… Тухличка по тухличка, избор след избор. Понякога толкова се уморяваше да мисли и да планира, но знаеше че няма как. Алтернативата беше по-лоша. Крачеше сред бодлива и тъмна гора и трябваше да гради пътя си през нея стъпка по стъпка. Беше падала в тъмната бездна неведнъж, и едвам намираше пътя си обратно, издраскана, насинена и с разтреперани ръце и крака. Жестокото беше, че никога не беше достатъчно строшена, че да престане да боли, а напротив, точно толкова, че да усеща болката навсякъде, но достатъчно себе си, за да функционира. Да, неведнъж си беше фантазирала за моменти на пълно забвение, отвъд съня, без отговорности и вина…. И сега цветята бяха там, вместо бодливата гора, и бяха толкова примамливи и красиви. Шепнеха за освобождение и това я плашеше и привличаше в същото време. Разкошни и сластни, неустоими и много опасни….

          Седеше на пейката, затворила очи. Изведнъж осъзна, че чува музика. Прекрасна мелодия, която я обгръщаше отвсякъде. Отвори очи, малко объркана и се огледа. Нямаше никой наоколо, а звучеше сякаш някой свиреше неземна симфония до ухото й.

В този момент някой седна до нея. Тя се стресна. Млад мъж, с унил и малко неугледен вид. Имаше симпатично лице, но определено изглеждаше сякаш скоро не е обръщал внимание на външния си вид. Изпита раздразнение, имаше достатъчно празни пейки наоколо и не искаше да говори с никого. Готвеше се да стане и да се премести, когато той заговори:

– Цветята те викат, нали?

– Откъде знаеш? – изумено отвърна. В момента, в който той заговори, й се стори странно познат, сякаш се бяха виждали някъде, но не можеше да си спомни съвсем.

-Защото ги виждам около теб – отговори простичко той. В момента, в който го изрече, тя изведнъж видя oколо него ореол от ярки цветове, сякаш той беше в центъра на огромна лилия, чийто венчелистчета преливаха в тъмни оттенъци на зловеща дъга. Този ореол беше там през цялото време, и сега изведнъж очите й работеха на честота, в която може да го види. Огледа се, и всичко останало бледнееше, зеленото на дърветата, синьото на небето. Само музиката все още се чуваше ясно и все по-настойчиво, сякаш се опитваше да заглуши разговора им. Обърна се към него – най- яркото нещо в пейзажа.

– Какво са те? Защо ме викат? – попита го тя.

– Това е нещо, което сама ще разбереш – отговори мъжът.

– Как?

-Ако заспиш с мисълта че ги искаш, те ще дойдат за теб.

– Защо ми казваш това? Кой си ти?  – попита тя.

– Дойдох, да ти помогна. Знам, че те искат и че те е страх. Можеш да заспиш, аз ще те пазя.

Разговорът беше налудничав и нереален. Но и всичко наоколо също. Тя усети как й се приспива неудържимо. Беше топло и тя копнееше за почивка. Искаше цветята да я обгърнат с топлите си ярки цветове. За първи път го поиска ясно и съзнателно. Отпусна се.

Намираше се на морското дъно. Цветята плуваха, обвити в огнени багри над главата й, но ги делеше дебел слой вода. Мъжът седеше до нея. Тя се обърна и го погледна. След което ахна.

– Аз те познавам!  – тя наистина го познаваше и изумлението й, че е могла да го възприеме като непознат, нямаше граници. Та това беше най-добрият й приятел, другар от детинство, неизменна част от живота й. Единственият, който разбираше тъгата й, защото страдаше по сходен начин. Неведнъж се бяха издърпвали от тъмната бездна. Как може да го забрави? Той се усмихна тъжно.

-Едно от нещата, които правят цветята, е да отнемат паметта ти. Помниш ли кога за последен път си говорила с някой? Всички ми казваха, че се държиш странно, сякаш не разпознаваш никого и одеве в парка се убедих, че е така. Никога не си ме гледала толкова студено и враждебно.

Наистина, от както цветята дойдоха в живота й, тя беше сама през цялото време. Нямаше желание да вижда с никого и й беше добре така. Сега се опита да си спомни лицата на близките и любими хора, но й трябваше усилие, сякаш се разпадаха като пясъчни картини.

– Къде сме в момента? – попита тя. Приличаше на морско дъно, но и двамата дишаха и говореха. Около тях плуваха прозрачни риби, а цветята образуваха зловещо красив цветен свод над главите им.

– Намираме се в мой сън. Тук за малко те не могат да стигнат нас. Докато сме заедно тук, мога да говоря с теб и ти ме разпознаваш. Не знам колко време имам. Музиката, която чуваше по-рано, това е начинът да ме заглушат. Дори и сега се опитват да те събудят от моя сън и да те потопят в техния. Исках да ти кажа да не им се оставяш. Те ще вземат всичко от теб и ще оставят празна черупка. Хранят се с тъга и човешка слабост и ти за малко си им позволила. Най-лошото е да си между два свята и да не можеш да останеш в нито единия.

Докато говореше, тя чуваше музиката все по-силно. Той посочи към тесен мост, който се виждаше далеч пред тях. Краят му тънеше в мрак. Беше тесен и недружелюбен, навяваше студ и усилие, което не искаше да прави.

-Трябва да го преминеш. Аз ще направя всичко възможно да ти помогна. Но ти трябва да го извървиш сама.

– А ти? Нали ще дойдеш с мен?

– Разбира се, зад теб съм. Аз имам повече опит с тях, затова ти върви напред. Тръгвай, не се бави, вече са много силни и зли.

Тя се изправи с неохота. С цялото си същество чувстваше, че трябва да го послуша. Беше изгубила връзка с реалността заради цветята и сега осъзнаваше, че бе започнала да губи себе си. Цветята бяха усетили нейната уязвимост и бяха влезли в нейния свят, като красиви паразити.

Тръгна към моста. Колкото повече се приближаваше, толкова по-трудно вървеше. Водата около нея се сгъстяваше и потъмняваше. Тя се обърна и зад нея се виждаше друг път, слънчева пътека под арка от уханни цветове, примамлив и отворен.

-Не спирай, те се опитват да те примамят – чу отдалеч  гласа на приятеля си.

 Продължи напред, но вече беше много трудно  – сякаш се опитваше да премине през твърда мрачна материя. В този момент усети силен тласък по гърба и полетя напред. Той я бе бутнал! Обърна се и протегна ръка, но никой не я хвана. Стресна се и се събуди. Седеше на същата пейка, сама, падаше сумрак, а паркът изглеждаше празен и малко зловещ. Умираше от студ. Изправи се сковано и се прибра бързо у дома. Взе горещ душ и си легна отново. Беше адски уморена. Спа дълбоко и непробудно и в съня й нямаше вече цветя, нито морско дъно, нито мост…всички тези неща изглеждаха като измислен спомен от друг свят.  На другата сутрин се събуди и не беше сигурна какво от последните няколко седмици наистина се е случило. Реши да се обади на единствения човек, който можеше да потвърди или отхвърли историята й. Сестра му отговори на телефона и й съобщи невероятната новина, че той от три седмици е в кома, след като го намерили премръзнал в парка, заспал на пейка.

– Лекарите не са сигурни, че той някога ще се събуди. Притискат ни да вземем решение скоро – през сълзи обясни сестра му.

– Ще се събуди. Аз няма да го оставя там! – вече знаеше какво трябва да направи и светът отново имаше смисъл, цвят и мирис, задвижен от нейната собствена воля и решимост. Той имаше нужда от нея, и тя знаеше как да стигне до него, и нищо нямаше да я спре. Цветята нямаше да победят, защото имаше нещо по-силно от тях – имаше любов и сила, и тя щеше да му ги даде така, както той бе направил за нея.