milenamileva.com

По ръба на мъглата от сън,

вкопчвам се в одеялото на нощта

Разкъсано време плющи

Не ме буди, още сънувам града

Седеше във влака, облегнала буза на ръката си и очите ѝ разсеяно се плъзгаха по бягащия пейзаж. Опитваше се да се отпусне колкото се може повече и да разпилее мислите си, за да си почине пред поредния уморителен понеделник. Не беше в настроение да слуша музика, нямаше сили и да чете.

Насочи мислите си към съня от миналата нощ. Сън, в който се връщаше понякога. Сън за един град, който се издигаше от водата, в който осезаемо усещаше колко е кръгла Земята. Този град беше едно от най-красивите места, които е виждала. С него идваше едно усещане за необятност, която я екзалтираше и плашеше едновременно. Този град имаше много квартали, различни улици, на които бе живяла в различни периоди от живота си. Но в цялата му красота, такъв, какъвто се изправяше над облото море, в покъртителното му величие, го беше виждала само веднъж, в един ранен сън, когато беше на двадесет и няколко. Беше огромно и много красиво място. Помнеше искрящата вода, над която се издигаха величествените сгради – до тази, най-красивата част от града, която ѝ взе дъха, се стигаше по тесен път, който едвам се издигаше над морето, без бордюр. Пътят беше умит от скорошен дъжд и искреше, на моменти изглеждаше като част от морето – сякаш приказният град току-що бе изплувал над вълните, като Атлантида, решила да се покаже в цялото си величие. Беше заобиколен от старовремски крепостни стени, високи колкото нея и се влизаше през порта, която винаги стоеше отворена. Тя бродеше из него и си мислеше, „Невероятно е, ще се върна пак тук, ще доведа хора, ще го покажа на всички.” Но никога повече не се върна в тази част на града, нито я видя отново, сякаш бе потънала отново сред вълните.

През годините, когато се връщаше там, в този град от сънищата, той ставаше все по-обикновен, понякога дори твърде близък до реалността ѝ. Спомняше си, когато се върна там, малко след като се беше родило първото ѝ дете. Беше период на недоспиване, умора, несигурност и семейни скандали. Мразеше работата си, нямаше грам време за себе си и ѝ се плачеше през цялото време. Бореше се с депресия. Голяма част от деня си прекарваше в лутане между различни мрачни мисли. Една нощ се събуди в приказния сънен град и осъзна, че живее в старо и смачкано общежитие. Не можеше да повярва, че е там. Но дори и тогава, в тази мрачна и схлупена част на града, имаше приятели, имаше и смях, имаше и неочаквани проблясъци на веселба. Когато се събуждаше от посещенията в този град, винаги беше по-спокойна и заредена. Този вариант на града не продължи дълго, и тя се върна там само още веднъж, след една много лоша кавга с мъжа си.  

Друг път се разходи в прекрасната зелена гора около града и там прекара уикенд на една вълшебна хижа. Всичко бе кристално зелено и свежо. Веднъж развеждаше приятели из туристическата част на града, през тесни улички, пълни със сергии и сувенири… да, спомняше си как им обясняваше „тук изглежда като съвсем обикновен град, но само ако знаете какви невероятни места има в покрайнините”… проблемът беше, че някак никога не успяваше да стигне до тях.

Имаше една къща, в която беше живяла известно време, и нощес се върна там отново. Някои от подробностите се променяха, например във вчерашния сън къщата беше до ресторант… А преди това бяха две отделни къщи, спомняше си светещи прозорци в тъмното. Когато се събудеше, винаги я удивляваше комбинацията от познатост и различност на мястото. Сякаш това беше друга реалност, взела много от нейния буден свят, но имаше своя различна атмосфера, друга логика на подредба на местата и също така непредвидимото свойство да се мени. Приятелите ѝ също бяха там, някои от тях приятели, с които в реалния живот поради различни житейски обстоятелства беше изгубила връзка, но насън те бяха наоколо, все така близки, други бяха хора, с които се виждаше и сега, и сякаш насън продължаваха някаква различна, но много необходима комуникация.

Дори когато в съня се случваха малко тъжни неща и не получаваше точно това, което иска, обикновено се събуждаше успокоена, че това място още го има.

Да, имаше и тъжни сънища. Спомняше си период, когато беше безумно влюбена в човек, който никога нямаше да откликне на чувствата ѝ и който разбиваше сърцето ѝ всеки ден със самото си присъствие. Навярно подсъзнанието ѝ беше по-мъдро от нея, защото сякаш насън ѝ казваше да се откаже и да тръгне в друга посока. Тогава сънуваше поредица от сънища, в които го преследваше, а той все ѝ бягаше или разочароваше. Една нощ се озова в сграда, където течеше развихрен многостаен купон. Вървеше през стаите и го търсеше. Но дори и насън, той винаги ѝ се изплъзваше, ето го там, на края на коридора с извадена от дънките намачкана бяла риза, говори с някой друг, и тъкмо протегна ръка да го докосне по рамото, и той тръгна нанякъде, без да ѝ обърне внимание. Накрая се отказа, излезе от къщата и тръгна в тъмното да търси онази прекрасна част със старинните сгради, която още помнеше, искаше да я види по изгрев. Но колкото и да се луташе по пътеките, не можеше да си спомни пътя до там и започна да се съмнява дори насън в съществуването на приказното място.

В друг период копнееше за пътуване и сърцето ѝ се късаше сутрин, когато се събудеше и осъзнаваше, че сред всичките задачи, с които е изпълнен деня, и следващия, и по-следващия, това да нарами една раница на гръб и да тръгне към летището, е най-невъзможното от всичко. На моменти имаше чувството, че не може да си поеме въздух и всичко ѝ изглеждаше тясно – офиса, метрото, лицата, магазина – обичайните маршрути, които навигираше през деня. Тогава сънят ѝ подари пътуване в морето – изведнъж градът се сдоби с тропическа гора и няколко прекрасни островчета наоколо, между които тя цяла нощ обикаля с лодка под горещото, но галещо слънце. Спираше на островчета с палми, търкаляше се по пясъка, пиеше бира, която се материализира в една хладилна чанта, после отново се пускаше с лодката в изумрудената вода. Караше лодката сама и това беше опияняващо. Споменът за тропическото пътуване през морето я топлеше и я караше да се усмихва дни след това.

Мислите за съня я отнасяха и успокояваха, създаваха ѝ странна магическа атмосфера, която я изпълваше със сила. Споменът за този град беше като усещане за дом, по-истински от всеки дом, който бе имала досега. Този град никога не я лъжеше, не ѝ обещаваше неща, които не може да има, просто беше там за нея. Понякога се чудеше дали няма да остане там някоя нощ. Или дали това не е мястото, където ще отиде да живее, когато животът ѝ в нейния буден свят приключи.

Стигна в офиса, пое си дълбоко дъх и влезе. Повтаряше си, че няма да се ядосва и да се поддава на обичайното усещане за безсилие, което я обземаше когато задачите започваха да се трупат върху нея като оловни тухли и офисът започваше да прилича на затвор. Имаше ги и дните, когато имаше неща за вършене, но нищо не беше особено спешно, нито интересно и не ѝ се захващаше с абсолютно нищо. Така или иначе беше доста безсмислено. В такива дни най-силно мразеше усещането, че категорично си губи времето. Трудно беше да определи кой от двата вида дни мразеше повече.

Напоследък се улавяше, че във всяка свободна минута мечтае за бягство. За свободно време. Лесно беше да оплаква на глас липсата на свобода и минута за себе си. Но вътре в себе си ясно осъзнаваше, че наред с безсилието изпитва и силен страх. Страх да изскочи от удобната рамка на рутината, на разграфеното ежедневие. Страхуваше се, че ще се почувства като лодка без платно и посока в море от прекалено свободно време. И че ще се чувства още по-глупаво, особено тогава, когато парите свършат и безмилостната като цунами действителност надвисне над крехкия ѝ плавателен съд.

Спеше ѝ се. Не спа добре последната нощ, а в малкото часове, които наподобяваха сън, не стигна до града. Не си спомняше изобщо дали сънува нещо. Вече беше обяд, стаята беше празна, всички излязоха, но тя не беше гладна, нито ѝ се правеше усилието да излиза и да води безсъдържателни разговори с колегите. Делеше стая с още трима души, но за щастие нейният компютър беше в ъгъл, така че успяваше понякога да се скрие зад монитора. Облегна се назад в стола и затвори очи. Можеше да си почине за малко и така.

Не усети кога се е унесла. Просто изведнъж се озова на моста сред океана, който водеше до онази, красивата част на града, която отдавна не беше виждала. Тя си пое рязко дъх. Уау, отново беше тук, след толкова много години. Тя тръгна с широка усмивка към островчето-град. Вятър рошеше косата ѝ и сърцето ѝ преливаше от щастие и еуфория. Не си спомняше последния път, когато се е чувствала така в ежедневието си. Ускори крачка, после затича. Но когато стигна края на пътеката, изведнъж пътеката изчезна и тя потъна сред вълните. Започна да размахва ръце и да се опитва да си поеме въздух, но изведнъж наоколо нямаше нищо, за което да се улови и тя не можеше да плува, не си спомняше дори как се плува, и потъваше ли, потъваше.

Събуди се с рязко поемане на въздух и лек вик. Огледа се стреснато – още никой не се беше върнал, слава богу, остава да я чуят как вика насън в офиса в 2 следобед. После в главата ѝ нахлу спомена за съня и това как изведнъж градът се опита да я удави. За първи път градът ѝ даде кошмар. Досега винаги беше безопасно и приятелско място, което я приютяваше и зареждаше със сила. Обзе я неимоверно чувство на тъга. Не, не може така, не може и градът да я изостави.

Следващите няколко дни сънищата ѝ бяха тъмни и безпаметни. Събуждаше се с чувство на празнота, сякаш част от нея беше останала някъде там под водата, толкова близо и толкова далече от заветния мечтан град. Бродеше през дните на автопилот, докато главата ѝ ту се пръскаше от мисли, то губеше усета за време. Поредният сън-кошмар сякаш отприщи онова, което се беше събирало през последните десетина години и Въпросът „Къде съм и какво правя с живота си?” изведнъж натискаше съзнанието ѝ, извиваше се като лента и я душеше, просветваше вечер на тавана пред притворените ѝ очи…

След няколко празни нощи отново беше там, на моста между сушата и острова с най-красивата част от града. Вървеше по него, но този път крачките ѝ бяха по-колебливи. Но красивият квартал изглеждаше близо и съвсем достижим. Постепенно се успокои и започна да се усмихва. След като премина средата на пътя – мост, тя ускори крачка, почти затича. И точно преди да влезе през крепостните стени, изведнъж земята под краката ѝ пропадна отново и тя се озова сред вълните. Започна да потъва бързо, стремглаво, много по-неумолимо от предишния път, сякаш нещо я теглеше надолу. Погледна надолу – под краката ѝ се заформяше въртоп, в който като в калейдоскоп виждаше познати картини – как тича за работа, с пламнали страни от притеснение и унижение, как крещи на децата си за някаква глупост, как седи с наведена глава в бюрото си, над поредната дебела папка, как стои права в препълнения вагон… Опитваше се да се оттласне и да изплува, но въртопът я зовеше неумолимо и много скоро тя усети центробежната му сила. В момента, в който ускорението я завъртя, се събуди.

Отново беше обедната почивка. Офисът беше празен, а тя седеше на бюрото, и се чудеше дали си струва усилието да излиза и да избягва като минно поле празните приказки с колегите. Не беше гладна, а и усилието да излиза беше твърде много. Взе един празен лист и започна да скицира очертанията на града, такъв, какъвто си го спомняше преди всичките тези години, и какъвто го зърна последните два пъти, преди да потъне във водата. На бюрото ѝ имаше синя, черна и червена химикалка и няколко маркера, които използваше за подчертаване на пасажи в документи. За нейна изненада скицата се получаваше точно и красиво, ръката и летеше по листа и под него се раждаше нещо неочаквано и въздействащо. Ободрена и окрилена, тя изсипа чашата с моливи и химикалки всичко, което можеше да използва, и продължаваше да рисува ли, рисува. Градът оживяваше изпод ръката ѝ, и с всеки щрих тя се отърсваше от тъгата и сковаността, която изпитваше от толкова отдавна. Когато завърши картината, осъзна, че с нея се е случило нещо много важно.

На път за вкъщи спря в една книжарница и накупи всички материали за рисуване, за които се сети, няколко блокчета и купища моливи и пастели. На другия ден беше събота. И беше прекрасен слънчев есенен ден. Веднага след закуска накара децата да се облекат и да отидат в най-близкия парк. Взе чантата с всички материали за рисуване, които бе купила предния ден. Щом стигнаха, тя седна в беседката с неравната дървена маса и започна да вади листа, пастели моливи. Децата награбиха каквото им харесва, и започнаха да рисуват ентусиазирано. За първи път и тя правеше същото, което и те, и с неотстъпващо настървение рисуваше, всичко, за което се сети – прекрасните есенни дървета, листата с невероятни форми, профилът на дъщеря ѝ… Чак когато застудя и времето за обяд отдавна отмина, тя събра листата и се прибра в къщи с децата. Чувстваше се лека, окрилена и в главата ѝ се смесваха цветове, картини, избухващи като огнени цветя, и сякаш огряваха всичко наоколо през очите ѝ. Не си спомняше кога за последен път се е чувствала така – може би преди години, може би никога.

Тази нощ ѝ беше трудно да заспи, толкова развълнувана беше. В главата ѝ експлодираха идея след идея, план слeд план, и тя нямаше търпение да дойде утрото, за да започнe да ги осъществява. Когато най-сетне заспа, отново беше на моста в морето. Градът беше там, но този път целият беше окъпан в огнените отблясъци на залеза. Тя тръгна с усмивка. Вече нямаше страх, крачеше уверено, стигна до края на пътеката, която този път не пропадна и тя стъпи през крепостните порти, тръгна по калдъръмените улици, сред красивите и старинни сгради. Някога, когато за първи път видя тази част на града, се разхождаше сама, и си спомняше как възхищението и страхопочитанието се смесваха с някакъв страх, сякаш всеки момент някаква сила ще я откъсне от там. Сега усещаше че принадлежи тук. Вървеше бавно и докосваше с ръка стените на новия си фантастичен дом, в който знаеше, че може да се върне винаги, когато поиска.